аФахрудин Пянич е знаел, че се задава война. Като играч на Дрина Звирник в югославската трета дивизия, е пътувал из страната и е можел да види социалното и политическото напрежение да нараства в началото на 90-те години.
Като баща на новородения си син Миралем, инстинктът го подтиква да търси сигурна земя за себе си и семейството си.
Приятели го свързват с полупрофесионален отбро в Люксембург – Шифланж. Единственото, което трябва да направи Фахрудин, е да бъде освободен от тогавашния си тим и да получи позволение да пътува извън страната.
На два пъти говори с шефовете на Зворник и на два пъти получава отказ. Тогава на сцената излиза майката на Миралем, която отива на базата на тима със сина си на ръце и сама моли да бъдат пуснати да отидат в Люксембург.
„Майка ми е искала да напуснат, но от отбора са им отказали – спомня си Пянич в интервю за The Guardian. – Тогава съм започнал да плача и само това е накарала секретарката да се съгласи: „Добре, но го правя само заради това малко дете.“
Семейство Пянич успява да избяга. Миралем расте в спокойния Люксембург – привилегия, която не са имали много в Югославия по онова време.
Шифланж предлага на Фахрудин договор на половин работен ден. Двамата със съпругата си – Фатима, е трябвало да си поделят денонощието, за да може поне единият да е постоянно с Миралем. Фатима е работила през деня, а Фахрудин – през нощта. За малкия Миралем това е означавало, че трябва да ходи заедно с баща си на тренировки.
„Те са започнали от нулата и са успели да създадат прекрасно семейство. 27 години по-късно още живеят там. Имам сестра и брат, които растат с тях. Родителите ми са пример за мен, защото са успели да постигнат толкова много, без да имат нищо зад гърба си.
Баща ми беше полузащитник – като мен, и беше добър. Когато пораснах, видях, че знае как да играе. Не е имал шанс за блестяща кариера, но е правил, каквото е било нужно. Голямата му цел е да измъкне семейството си от страна, където е било в опасност. Футболът не е бил най-важното нещо тогава.
Аз не съм човек, който може да направи 10 финта с топката и играе с петички. Това не ме интересува. Впечатлявам се от простичките неща, заради които този спорт е толкова красив.
Имах късмета да гледам играчи като Зидан, Шави, Иниеста и Пирло. Всеки от тях играе простичко. Заради тях целият отбор играе добре, въпреки че понякога действията им остават незабелязани.
Но ако погледнете Роналдо, когато беше в Манчестър, и Роналдо, който стана най-добрия футболист в света, може да видите как играта му се промени. Той стана много по-солиден.
Чел съм много за това как Роналдо разказва за Пол Скоулс и как е тренирал. Всички говореха колко необикновен е Скоулс и не заради финтовете, които правеше. Той беше специален, защото вършеше нещата простичко. Мисля, че Роналдо е научил много от него в този аспект.“
Кариерата на Мирален започва именно в „бащинския“ Шифланж, но още като юноша преминава във Франция. Там играе за Метц и Лион, преди Рома да го доведе на Ботуша, а след пет години с екипа на „вълците“ дойде и трансферът в Ювентус.
28-годишният Пянич не бе печелил трофей на клубно ниво до 2016 година, когато подписа със „старата госпожа“. И в двете си години в Торино записа домашен дубъл.
В Лион Пянич се засече за година с Жуниньо Пернамбукано, който е най-добрият изпълнител на свободни удари за много, включително и за Миралем.
„Честно казано, разликата между Жуниньо и останалите футболисти е не това, че той можеше да прави „падащ лист“, а, че почти винаги топката влизаше във вратата. Заради това Жониньо е №1 на свободни удари, защото или вкарваше, или ударите му се превръщаха в асистенции.
Обичам отбори, които играят с топката по земята, с топка в краката, които играят добре като колектив. Наполи играе много красив футбол в последните години. Но една титла, една купа, да празнуваш с отбора си, да зарадваш феновете – това е наградата за усилената работа. Това са спомените, които ще пазиш винаги.
Когато играеш добре, но не печелиш, накрая, се уморяваш. Защото си загубил нещо. Загубил си време.“
