Вторник, около 22 часа по софийските улици. Десетки сгушени в якетата си хора се разминават в студа и търсят най-близкото отворено заведение.
Местата обаче са кът - пълно е с весели, пеещи хора, които на висок глас коментират и мача от Шампионската лига, който върви на екрана. Отвреме навреме гърленият смях се смесва с някоя песен на неразбираемия им акцент.
Ливърпул е в София.
Отборът с вероятно най-сърдечната и вярна подкрепа, с най-различната и открояваща се агитка, която винаги измисля нещо оригинално. Я песен, я някое знаме тип "Талантливият върши каквото може, а гениалният - каквото трябва.".
Или друго: "Още една вечер с любимата ми птичка (bird се използва от англичаните и за гадже)", като до него е изрисувана не девойката на сърцето на въпросния фен, а птицата Ливър - нещо между Феникс и корморан, която краси емблемата на клуба.
Любовта е лудост, когато става дума за "червените" от "Анфийлд". Няма значение на кое място е отборът в класирането или колко години не е печелил титлата. Те са 24, ако сте забравили.
Няма значение дали Джерард се е подхлъзнал, Глен Джонсън е бавен, или пък Балотели се разхожда по терена. Мачът минава, любовта остава.
В София във вторник вечер стотици българи се забавляваха с привържениците на великия клуб, които пяха по караокета, танцуваха върху маси, тропаха с чаши в ритъма на песента за "Луис Гарсия, който пие сангрия" и си изкарваха добре.
В сряда вечер Лудогорец може и да бие Ливърпул, кой знае. Но това няма да спре песните из баровете. Нито в София, нито в Ливърпул, нито в Тайланд, Ню Йорк или Прага - или което и да е място по света, където има поне един истински отдаден фен на този клуб с птичката на гърдите.
Пред хотел "Хилтън" в сряда сутрин имаше стотина запалянковци - българи, които чакаха играчите за автографи. Един от тях, на видима възраст около 50 години, запя песничката за петте европейски купи, спечелени от Ливърпул. Подеха и останалите.
Студено? Мрачно? Ливърпул е в криза, няма победи?
На кого му пука!? Това е лудост. Любов до лудост.