Преди повече от 250 години — на 1 ноември 1755 — земетресение с огромна сила и предизвиканите от него цунами и пожари опустошават Лисабон. При бедствието загиват около 60 000 души. Тези събития провокират пламенен философски дебат между двама от водещите европейски мислители на тези времена: Волтер и Жан-Жак Русо.
За Волтер катастрофата е въплъщение на жестокостта на съдбата и неизмеримата повеля на провидението — допълнително доказателство колко нещастна е съдбата на човечеството. Русо, от друга страна, счита, че разширяването на градовете и увеличението на плътността на населението е изиграло основна роля за смъртта и разрухата. За него те произлизат от общия цивилизационен излишък и отделянето на хората от природата.
В наши дни е лесно да отхвърлим позицията, заемана от Волтер. И все пак хората все още не изгарят от желание да застанат на страната на Русо и да подкрепят радикалната му критика. А може би би трябвало отново да се замислят за това.
Не са ли забелязали как стабилно зачестяват природните бедствия, колко огромна е тяхната цена (рекордните 306 милиарда долара през 2017-а) и нарастващия брой оплаквани жертви?
Вместо това съвременните мислители се задоволяват с обяснението, че действията на хората генерират парникови газове, които водят до глобално затопляне. Според тяхната теза с леки промени можем да оправим положението и да решим проблема с природните катаклизми. Тази твърде небрежна насока на размисъл обаче е спорна в много аспекти.
Първо, не всички природни бедствия могат да бъдат приписани на климата. Да вземем, например, азиатското цунами през 2004-а, при което загинаха 250 000 души, или унищожителното земетресение в Хаити през 2010-а.
Второ, ако тези катаклизми причиняват все повече щети, това е така, защото те достигат до по-гъсто населени населени градове и унищожават скъпа инфраструктура и оборудване.
Трето, изчезването на многобройни животински видове е по-малко свързано с глобалното затопляне и повече с прекия ефект от човечеството върху нашите екосистеми (урбанизация, прекален улов на риба, лов, замърсяване с химикали и т.н.). Човешкият род е превзел цялото животинско царство.
Демографията е "сляпата точка" на екологичната политика.
Докато дясното полукълбо на мозъка дебатира каква е максималната температура, която светът може да понесе, дясното полукълбо обмисля бесните прогнозни темпове на нарастване на населението.
В периода от 1990-а до 2014-а глобалните емисии на въглероден двуокис са се увеличили с 58%, но само с 15% на глава от населението. Увеличението на населението в света реално е допринесло за близо три четвърти от този растеж.
И все пак Конференцията за климатичните промени в Париж напълно игнорира този въпрос.
Причините за тази нагласа са многобройни и се коренят дълбоко в колективното ни подсъзнание. Като начало, многобройното население някога се е считало за синоним на сила. То е означавало работна ръка за селското стопанство, резерв от трудов ресурс за индустрията и средство за увеличаване на числеността на армията. Донякъде част от това мислене е в сила и сега.
Защо една държава би се опитала да ограничава нарастването на броя на жителите си, ако нейните съседи правят точно обратното?
Демографията е преди всичко свързана с второстепенни фактори. За известно време те са били с позитивен резултат: по-големият брой хора, концентриращи се в градовете и работещи във фабриките, са довели до по-голямо производство и още повече работни места.
Има обаче и негативни последствия. Раждането на дете засяга бъдещето на всички други хора на планетата. След като бебето се роди, ние се чувстваме задължени да проявяваме солидарност с това дете, независимо какво се случва. А когато това дете стане възрастен човек, то ще допринася за нарастващия човешки натиск не само в своя собствен регион, но и по цялата планета.
Понастоящем без съмнение се намираме в повратната точка, в която негативните второстепенни фактори надделяват. Има две възможни стратегии за справяне с това: забрана, която заплашва с наказания или обещава стимули.
Китай не се поколеба да приложи първата стратегия с политиката си за “само едно дете”, която насърчи икономическия растеж. Индия също пробва този подход през 70-те години, с доста ограничени резултати. Сега в Индия живеят 1.35 млрд. души, тройно повече, отколкото са били преди 50 години.
На други места по света просто чакаме подобрението на качеството на живот да разубеди двойките да имат много деца.
Тази стратегия е проработила доста добре в западния свят като силно е намалила нивата на фертилност. В последно време се проявява и в Азия и Близкия Изток. Инерцията на демографския феномен обаче е голяма. Африка изостава - континентът допринася за близо 60% от прогнозираното глобално увеличение на броя на населението към 2050 г. (+1.3 млрд. души). А политиките за семейно планиране остават в основната си част неефективни.
Дали възпроизводството е неотменимо право на човека? Всеобщата декларация за правата на човека не го заявява изрично. Вместо това тя се ограничава до неясната формулировка за правото на сключване на брак и образуване на семейство (член 16). Дали е редно да оставяме на отделните държави да определят сами семейната си политика?
Тези въпроси може и да не са политически коректни, но е наложително да бъдат зададени.
Развитите държави — най-големите замърсители — са готови драстично да намалят емисиите си на парникови газове. Проста математическа формула показва, че ако всяка държава стабилизира емисиите си на въглероден двуокис на глава от населението още днес, глобалните нива на парникови газове все така ще се увеличат с 16% към 2050-а в резултат на увеличението на населението. Обратно, за да се поддържат тези нива на сегашното им равнище, развиващите се държави биха могли да поддържат същите емисии, ако развитите държави се съгласят да намалят емисиите си с 40%. Това показва, че предизвикателството е с огромен мащаб и по-големият контрол върху нарастването на броя на населението може би е добре дошъл.
Решението трябва да бъде такова, че да работи в полза на развиващите се страни, особено тези в Африка (Член 7 от Парижкото споразумение относно изменението на климата). Дали подобна система от стимули би била достатъчна? Дали ще са необходими по-принудителни мерки, за да се избегне експлозията на "демографската бомба" и последиците от нея под формата на войни и неконтролируеми миграционни вълни?
Това, което изглежда очевидно, е, че ако не успеем да отговорим на това предизвикателство, бъдещите поколения ще осъзнаят твърде скоро, че истинската "най-голяма катастрофа на света" не са климатичните промени сами по себе си, а пренаселването на Земята.
