Нужно е нещо специално, за да си космонавт – необичайна комбинация от смелост, физическа подготовка, интелигетност, умението светкавично да взимаш важни решения, както и да си спокоен дори в най-напрегнатата ситуация. Всичко това оформя списъка на т.нар. „правилни неща“.
Когато НАСА избира своите първи астронавти в края на '50-те години на миналия век, агенцията се насочва към най-добрите военни пилоти и летци-изпитатели, които Съединените щати могат да предложат.
Съветският съюз прави същото, но с допълнителното условие, че космонавтите не трябва да са по-високи от 170 см, за да могат да се поберат в тясната капсула на „Восток“. Кандидатите трябва да са и парашутисти, за да могат да се измъкнат от космическия кораб при неговото обратно навлизане в атмосферата.
За разлика от американците, руснаците избират и една жена за космическата си програма.
По-късно, след тези първи дни, за полети в космоса са избирани и учени, инженери и дори лекари. 60 години по-късно обаче оригиналните „правилни неща“ в голяма степен остават критериите за идеалния космонавт.
Пример за това е Европейската космическа агенция (ESA) и последния подбор на космонавти там през 2009 г. От шестимата избрани трима са военни пилоти, а четвъртият е търговски пилот. Сред хобитата на другите двама космонавти са неща като скокове с парашут и планинарство.
Въпреки че се избират най-добрите от най-добрите, хората продължаваме да сме зле пригодени за живот в космоса.
Ние сме резултат от 3,8 милиарда години еволюция в богата на кислород биосфера, предпазени от магнитен балон (магнитосферата) от суровостта на Вселената.
Далеч от Земята, космонавтите биват „бомбардирани“ от космическа радиация, измъчват ги гадене, загуба на мускулна и костна маса, влошено зрение и дори отслабена имунна система заради нулевата гравитация.
Космонавтът Лука Пармитано от ESA разказва, че е бил изумен от това колко бързо се е променило тялото му по време на пет и половина месеца в орбита на борда на Международната космическа станция.
„Има период на адаптация, който се усеща като трансформация. Виждаш как краката ти отслабват и лицето ти се закръгля – бавно тялото ти придобива ново нормално състояние“, разказва Пармитано.
Той забелязва, че се променя и начинът, по който се движи. „Първоначално се движиш хоризонтално, защото се страхуваш да не се блъснеш в нещо. Трябва да свикнеш части от тялото ти да се движат по различен начин. След около шест седмици започваш отново да се движиш вертикално – адаптирал си се към космоса, вече си извънземен“, обяснява той.
Но адаптацията в космоса стига само дотук.
„Краката не са особено полезни в космоса. Не бих ги отрязал, но бих ги превърнал в още един чифт ръце. Да имаш четири ръце ще е наистина полезно, защото ще можеш да се държиш за дръжките в станцията и едновременно с това да работиш“, казва Пармитано. И допълва, че „опашка за стабилност също е интересна идея, защото три точки за стабилност са по-добре от две“.
Космонавтите прекарват все повече време в космоса - в момента рекордът е 437 дни и се държи от Валери Поляков. Освен това космическите агенции планират дългосрочни мисии до Луната и Марс. Поради тези причини трябва да се помисли за създаването на космически кораб, който да позволява на космонавтите да поддържат форма и да се грижат за здравето си.
Той трябва да е с тежка броня, която да предпазва от радиация, както и да има сложни животоподдържащи системи. Възможно е да се предвиди и симулация на гравитация чрез въртене на част от кораба.
Но какво би станало, ако вместо да се опитваме да адаптираме космоса за хората, опитаме да адаптираме хората за космоса?
Такова е предложението на Пармитано. „Да си представим създаването на един космически човек не е шокиращо или изненадващо, а нещо, което можем да направим. А може би и трябва да го направим“, обяснява космонавтът.
Това е една от областите, които се обсъждат на ежегодните „междузвездни работилници“ в Хънтсвил, Алабама. Там се срещат учени от космическите агенции, инженери и ентусиасти. Те обмислят как ще изглеждат бъдещите колонии в орбита около Слънцето и космическите кораби, които ще пътуват дълго време, за да пренесат човечеството до непознати и далечни светове.
Неврологът Робърт Хампсън, който изучава това как радиацията се отразява на мозъка ни, е председател и на работна група, която работи по въпроса с човешката адаптация за космоса.
„Ще отнеме много време и материали, за да тераформираме планета. Но можем да открием начин да направим хората по-адаптивни към по-малко гравитация и различна атмосфера“, обяснява Хампсън.
В известна степен подобно на днешните космонавти, бъдещите колонизатори на космоса най-вероятно ще бъдат подбирани на база на възможностите им да издържат дълго пътуване в космическото пространство. Те може да имат силна естествена резистентност към радиация, здрави кости и силна имунна система. Тези качества ще се предадат на следващото поколение, което няма да познава Земята, а само космическата среда.
„Ако качите млада двойка на космически кораб с идеята да се създаде колония в космоса, те ще имат деца, които ще бъдат адаптирани към колонията, а не към Земята. Родителите ще са взели това решение както за наследниците си, така и за следващите поколения след тях“, посочва Хампсън.
Така след много поколения тези космически хора може би ще станат различни от своите земни прадеди. Но не чак толкова различни. Със сигурност все още ще имат само две ръце.
„Еволюцията е твърде бавна. Въпросът е в каква степен можем да й помогнем да се забърза?“, пита Хампсън.
Отглеждането на деца в сурова и извънземна среда като тази, която Марс предлага, има своите рискове. Но да бъде създадено поколение от космически хора чрез генно инженерство може да заобиколи някои от проблемите.
За целта ще се използва генно инженерство върху човешки ембриони – технология, която вече е разработена като средство в борбата с наследствените заболявания.
„Морална отговорност е да дадеш на детето всяко предимство, което ще му помогне не само да оцелее, но и да преуспява. Да живее, да се труди, да е здраво и след това да създаде свои собствени наследници“, настоява неврологът.
Вероятно когато хората започнат масово да напускат Земята, ще ни се наложи да се адаптираме с новата среда. Вместо да търсим Земя 2.0, можем просто да създадем и отгледаме Човек 2.0.
Тези нови хора дори могат да имат четири ръце и опашка.
„По-интересно е да мислиш за живот в среда, която не е ограничена от гравитация. Шансовете да намерим близнак на нашата планета е много малък, така че за мен идеята за нова среда, в която хората да живеят, е много по-вълнуваща“, коментира космонавтът Пармитано.
