Още от зората на изследването на космическото пространство през 50-те години на миналия век човечеството е изстреляло безброй ракети, сателити, спътници, кораби и какво ли още не.
Стигнахме почти до най-отдалечените кътчета на Слънчевата система и докато изследваме космоса, всъщност се оказва така, че оставяме след себе си една огромна бъркотия, която има възможност да създаде много проблеми на всяка една бъдеща мисия.
Става въпрос за десетките хиляди отпадъци и части от вече нефункциониращи обекти, които обикалят в орбита около Земята. Повечето от тях се движат със скорост от над 20 000 км/ч, а най-големият проблем е, че стават все повече и е все по-трудно да бъдат събирани.
Може да бъдат цели спътници, приключили мисията си и зарязани в космоса, но могат да бъдат и малки частици и отломки. Смята се, че към момента има около 2000 активни сателити и поне 3000, които са извадени от употреба. Вероятно в орбитата обикалят и над 23 000 парчета боклук с големина над 10 см. По-малките от тях вероятно са стотици милиони според оценка на НАСА.
Всъщност първото голямо количество боклук се озовава там съвсем умишлено в началото на 60-те години и в разгара на Студената война. Тогава американската армия търси по-ефективни начини за комуникация, а един от експерименталните методи за това е чрез създаване на изкуствена йоносфера, от която да отскачат радиосигналите.
За целта се проектира вариант за изпращане в космоса на 480 000 милиона сребърни и медни диполни антени с големина от 2 см. Хубавото е, че проектът е прекратен през 1963 г. след само два опита, като причината е развитието на сателитните технологии.
А и може би някой все пак се е сетил, че не е добра идея да бъде изхвърлено такова голямо количество отпадък, тъй като в крайна сметка може да се стигне до нещо като така нареченият Синдром на Кеслер.
Той е именуван на астрофизикът от НАСА Доналд Кеслер, който го дефинира за първи път в свое проучване от 1978 г. Според него колкото повече мъртви сателити има около Земята, толкова повече се увеличава вероятността от сблъсъци между тях и отделяне на нови отломки.
Казано с други думи - колкото повече боклук има в Космоса, толкова повече той ще се увеличава от само себе си.
Именно нещо подобно се разиграва и във филма "Гравитация", награден със седем награди "Оскар". В него унищожаването с ракета на стар шпионски сателит създава облак от космически отломки, които се движат с огромна скорост, унищожавайки по пътя си спътници, телескопа "Хъбъл", както и космическа совалка на НАСА.
И докато тук става въпрос за история във филм, то подобен сценарии бе на път да се случи само преди няколко месеца. В началото на ноември тест на руска ракета унищожава стар комуникационен спътник, а появилите се отломки застрашават сигурността на Международната космическа станция и принуждават екипажа ѝ да се подготви за евакуация.
Всъщност веднъж в годината МКС се налага да прави специални маневри, именно за да се предпази от облак отломки, а при операцията астронавтите трябва да се приберат в специални защитни капсули.
Все пак добрите новини са, че космическите отпадъци за момента все още не представляват наистина мащабен проблем. Лошите обаче са, че той трябва да бъде решен, а за момента нито правителства, нито частни компании акцентират върху това.
Повечето усилия са насочени върху избягването на генериране на още боклук. Например ракетите трябва да изразходват цялото си гориво, за да се избегне риска от експлозии и раздробяването им на хиляди малки парченца.
От своя страна, когато спътниците приключат жизнения си цикъл, те или се насочват към Земята с идеята да изгорят в атмосферата, или, ако са твърде високо, се запращат към една зона, известна като "космическо сметище".
Въпреки че тези стратегии помагат за известен контрол върху разпространението, те не правят нищо, за да почистят това, което вече е там. Земната гравитация върши част от работата, като привлича към себе си част от отпадъците, но в зависимост от орбитата, този процес може да отнеме от няколко месеца до цели десетилетия.
И все пак има и други варианти, които се разглеждат.
Например специални мисии могат да избутват или изтеглят сателити към земната атмосфера, където да изгорят или пък в посока "космическото гробище".
Това става с най-старите технологии, познати на човечеството - харпуни и мрежи. Именно нещо подобно прави в края на миналия месец китайският сателит SJ-21, който е засечен как прихваща друг сателит и в рамките на няколко дни го отвежда до сметището.
Само по себе си обаче това е доста скъпа процедура и изисква изстрелването на нови сателити за прочистване на стари.
Друг проблем е, че подобна технология съвсем спокойно може да се използва и с военни цели за парализиране на противниковата комуникационна инфраструктура. Така всеки подобен проект попада и в по-мътната област на сигурността, отбраната и дипломацията, където всичко се гледа с немалка доза подозрение.
Извън всичко това единственият подход е да се следи, предупреждава и най-вече да се стискат палци.
