Споменът от любимата книга често може да се свързва не с думите, а със случките.
Помним самото книжно тяло като физически обект; помним изданието, корицата, книжарницата, от която сме я купили, или приятеля, който ни я е подарил.
Това, което с ужас си признаваме понякога е, че не можем да си спомним за какво въобще се разказваше във въпросната книга.
Много хора страдат от този дефицит на памет. За някои удоволствието от културното преживяване напомня на гореща вана - пълним я догоре, потапяме се в нея, след което вдигаме запушалката и изпускаме цялото съдържание в канала. По стените на ваната може да останат бледи следи, но всичко останало е изчезнало.
Паметта се характеризира с много ясни вътрешни ограничения.
Кривата на забравяне е най-стръмна по време на първите 24 часа след момента, в който научим нещо ново.
Какъв процент от него ще забравим, зависи от индивидуалните особености. В общия случай обаче доста голяма част от материала ще се изпари още след първия ден, ако не преповторите прочетеното. С всяко изминало денонощие частица от съдържанието на прочетената книга или статия се изтрива от паметта, докато не остане незначителен спомен за сюжета.
Забравата винаги е била характерна черта на човешкото съзнание. Някои изследователи обаче смятат, че начинът, по който хората консумират новини и развлекателно съдържание, е довел до съществени промени в паметта.
Променен е видът знания, които мозъкът оценява като значими, а сред тях не попада умението да си спомним сценария на филма, който гледахме преди 6 месеца.
Бързата памет - или умението спонтанно да извикаш конкретна информация от спомените си - става все по-ненужна в епохата на интернет.
Разбира се, полезно е да помниш дребни факти за обща култура или да не забравяш списъка с покупките си, но като цяло мозъкът на съвременния човек цени повече разпознаващата памет.
Докато си спомняте къде се намира съответната информация и как можете да стигнете до нея, нямате непосредствена необходимост от нея.
Изследванията показват, че интернет работи като своеобразен вид външна памет.
"Когато хората очакват, че ще имат постоянен достъп до информация в бъдеще, имат по-ниски нива на спомени за самата информация", се казва в едно от проучванията по темата. Но дори преди създаването на интернет, развлекателните продукти са служили на обществото като разширена памет.
Няма нужда да помните наизуст цитат от дадена книга, просто можете да я отворите и да си го припомните. С появата на видеокасетите, повторното преглеждане на филми или сериали стана още по-лесно.
Няма нужда да запечатвате цялото културно наследство на човечеството в мозъка си, то няма да се изгуби безвъзвратно, ако го забравите.
Възходът на стрийминг-услугите и статиите в Wikipedia обаче допълнително обезсмисли усилията за наизустяване на културната информация, която консумираме. Но и това не означава, че сме обречени на забрава.
Платон е един от първите ранни застъпници на активната памет, като предупреждава за опасностите от разпръскване на информацията на външни "носители". Той описва диалога между Сократ и аристократа Федър, в който философът разказва как бог Тевт създава писаното слово. Той го предоставя на египетския цар Тамуз, който обаче отхвърля дара:
"В душите на учените ще се всели забрава, тъй като паметта им ще се лиши от упражнение; ще се доверяват на външни писани знаци, а няма да си спомнят изотвътре, сами по себе си. Даваш на учениците мнима, а не истинна мъдрост".
В диалога Сократ се противи на писмеността, защото смята, че тя ще убие паметта. И е прав. Писането наистина ликвидира паметта. Но по ирония - идеите на Платон никога нямаше да достигнат до днешните поколения, ако не бяха записани.
Интернет предлага особен вид размяна: ще можем да достъпваме и консумираме всяка информация и развлекателна продукция, която пожелаем, но ще бъдем способни да запомним само малка част от нея.
Факт е, че някои хора имат склонността да пълнят мозъците си с повече товар, отколкото могат да поемат. Изследователи от Университета в Мелбърн правят проучване през 2017 г., което открива, че хората, които гледат епизодите на сериали непосредствено един след друг, забравят съдържанието им много по-бързо, отколкото онези, които гледат по една серия на седмица.
Веднага след приключването на сериала, "маратонните" зрители попълват тест и познават почти всички верни отговори. 140 дни по-късно обаче се оказва, че знанията им са по-бедни от тези на седмичните зрители.
Почитателите на т.нар. binge-watching показват и по-ниско ниво на удоволствие от сериала в сравнение с хората, които гледат по един епизод на ден или на седмица.
Четенето също има много нюанси, но най-честата му употреба е консумацията - четем просто за да си набавим данни. Тези данни нямат никакъв шанс да се превърнат в устойчиво знание, освен ако не ги "закрепим" към нещо по-стабилно.
Преживяваме моментен прилив на любопитство, който незабавно изисква още от същото. Това не е реален процес на научаване. Става дума за моментно преживяване на чувството, че усвояваш ново знание.
Изводът от изследването на маратонното гледане на сериали е, че ако искате да запомните нещата, които четете и гледате, трябва да ги дозирате. Бавното и постепенно усвояване на базовия материал в училище не е случайно хрумване.
Спомените укрепват всеки път, в който ги повикате в съзнанието си. Ако изчетете дадена книга наведнъж, например докато летите в самолет, тя ще стои в оперативната ви памет през целия процес на четенето. Но след това никога няма да я преосмислите и обработите в солидно знание.
Често при четенето на нова книга, усещаме илюзорно чувство за последователност. Информацията се влива в съзнанието ни, разбираме я, струва ни се, че новите възприятия улягат плавно в сглобки, които ще можем да подредим по "лавиците" на мозъка ни.
Това обаче не може да се случи, ако не се положи допълнително усилие - да включим съответната информация в определени стратегии, които ще ни помогнат да я запомним.
Обикновено хората полагат този вид усилия, когато се готвят за изпит или четат материали по работа. Слабо вероятно е да запомним всичко, което четем в списания за знаменитости или гледаме по телевизията. Виждаме го, чуваме го, но не винаги обръщаме внимание и се вслушваме.
И все пак не всеки спомен, който се лута, е изгубен.
Някои от тях могат да остават недостъпни, докато не бъдат провокирани от правилните подсказки - например, докато гледате кратките припомняния на случилото се в последния епизод на любимия си сериал, или докато разговаряте с приятел за книга, която и двамата сте прочели.
Паметта е преди всичко игра на асоциации между отделни теми.
Това вероятно обяснява защо някои хора запомнят контекста, в който четат книгата, забравяйки съдържанието й.
В статия в "Ню Йоркър", озаглавена "Проклятието на четенето и забравата", Йън Крауч пише: "Четенето има много измерения, едно от които е твърде трудно определимо и естествено мимолетно - смесица от мисъл, емоция и манипулация на сетивата, която може да се случи за миг, след което да изчезне. Дали част от четенето не е просто своеобразен нарцисизъм - белег на личността и размислите на човека в онзи миг, в който е попаднал на даден текст".
Във всеки случай, има нещо вярно в това, че ако консумираме култура с надеждата да си изградим вечна мисловна библиотека, сме обречени на разочарование.
Книгите, сериалите, филмите и песните не са файлове, които можем да ъплоуднем в мозъците си - те са част от тъканта на живота, вплетени във всичко останало, което ни заобикаля. Отдалеч може да ни се струва невъзможно да различим отделните нишки, но те остават там, на мястото си.
