(не)Щастие

Здрасти. Как си?

Не, не ми отговаряй, май се досещам как си. Не искам да съм груб, естествено, просто изглеждаш по онзи начин. Много подходящ за ноември и лъхащ отвсякъде.

Ми работа, нищо.

Знаех си. Не си скучен човек, със сигурност, просто всичко натам води. Целият ти живот е заразен от Господиновите залежи от смисъл, които се изчерпват. И последното смислено, с което дори не искаш да се похвалиш е, че работиш. Поне това, нали е криза, нека се радваме на малките неща.

При тебе какво?

Ами и аз така. Работа, лекции, тук-таме някое парти. Скука като цяло, нищо интересно. Виждаме се с приятели, те ми говорят за работата си и лекциите. Не са никак развълнувани, просто животът им се изчерпва някъде там. И те са в същата дупка, в която сме ние с теб.

Иначе нещо да се похвалиш?

Е, какво да се похваля, виж какво е положението. Не, наистина, огледай се. Миналата седмица бях на парти, на което почти никой не танцуваше. Тази седмица отидох на концерт, който след 40 минути приключи и хората бяха също толкова плоски, колкото и преди него. Срещам се с приятели и познати и те са нещастни. По улиците хората искат оставка, в университета ще "отучват" в следващите два месеца. Шибана работа.

Mи, аре, трябва да се видим скоро.

Знаеш ли, вероятно няма смисъл. Без да съм специалист по минно дело виждам една ужасна тенденция. Изчерпаните залежи от смисъл прерастват в нещо още по-ужасно. Живеем в един свят, в който сме изчерпали залежите от щастие.

Водим плосък живот, в който искаме. Един дете, друг да пътува, трети да го обичат. Но сме толкова "ми нищо, работа", че нямаме силите и енергията да помръднем от скованото положение, в което сме. И така си дълбаем душите, които се давят в море от безсмисленост и нещастие. Но не трагично, а такова неудовлетворено. И продължаваме да работим...