Съществува една опростена формула за наркотиците, която повечето хора с право отдавна са отхвърлили, но която въпреки това продължава да битува в общественото пространство. Според нея веществото потиска някаква болка от живота на употребяващия, откъсва го от света и доставя удоволствие, което облекчава страданието, както водата утолява жаждата.
Но тази формула, макар и да не е изцяло грешна, създава повече проблеми, отколкото решава. Няма нищо очевидно в което и да е удоволствие, още по-малко пък в това „откъсване“ от света. Проблемът се усложнява допълнително, не само защото наркотиците са крайно различни, но и защото в това опростяване се омаловажава въпроса за душевността на онзи, който употребява, сякаш причините са винаги едни и същи при всеки човек.
Много добър пример за това може да ни даде марихуаната. Съществува малка група от хора, при които тя действа по особен начин. Техният живот често е белязан от пасивността им. Понякога една едва забележима за околните депресивност намира просветление именно в напушването. Тези хора, които съвсем не са зависими, не използват други наркотици и понякога дори употребяват сами, могат да открият в марихуаната нещо, което нищо друго не им дава, а именно - усещане за света.
Тревата може да изостри сетивата и да направи временен пробив в безчувствеността на депресивния. Тя може да се използва не като нещо, което да му помогне да се изолира, а като нещо, което да го свърже със света, до който по начало чувства, че няма достъп. Напушването може да превърне и най-обикновената дейност в изключително интересна, дори запленяваща. В този проблясък светът отново добива потенциала да породи желание, да бъде интересен. Така напушването заема особено място в живота на тези хора, не защото им доставя директно липсващото им удоволствие самό по себе си, а защото им дава достъп до желанието да се занимават с нещо, да се вложат страстно в някаква дейност.
Именно така тревата успява да засегне основния проблем на депресивния – неговата трудност да се закачи стабилно за света през своето желание. Противно на много популярни формули, в същината си депресията не е неудовлетвореност или по-специфичен тип болка. Тя е проблем във връзката със света, трудност да се поддържа едно стабилно желание, което да напътства през живота. Депресивният никога не спира да се опитва да се свърже със света и понякога истинското му страдание е не друго, а повтарящите се провали, които търпи, когато кратките изблици на ентусиазъм отшумят.
Странични хора често тълкуват това като израз на слаба воля, липса на “вяра в себе си“ или като недостатъчна упоритост. Но такива оценки са обречени да останат на повърхността и изобщо не успяват да докоснат дълбочината на това особено страдание. Тези хора страдат защото нямат стабилен достъп до своето желание, което превръща света на техните интереси в непосилно отдалечен. Сякаш животът и неговите изкушения са на разположение на останалите, но не и за тях - чувство, което социалните медии допълнително разгарят до болезнена степен.
В крайна сметка напушването не може да замести трезвото желание и интереса към живота, а само да ги имитира. Макар и временно да помага, при отпускането на ефекта то води до още повече страдание в моментите на осъзнаване на цялата илюзорност и това разочарование тласка все повече към пасивност и бездействие.
Важно е да се повтори, че тези хора съвсем не са мнозинството от употребяващите марихуана. Дали тревата води до депресия или депресията кара човек да пуши трева е нещо твърде съмнително. Тези хора са по-скоро изключения, може би съвсем малка група, но все пак съществуват и особеното в тяхното страдание е повод да видим грешката, която правим, когато говорим с обобщения за „зависимостите“, удоволствието от наркотиците или склонността към изолация.
Удоволствие със сигурност има, но то не винаги е от веществото самό по себе си, също както изолацията рядко е просто отдръпване от външния свят. Пример за това може да е и употребата на алкохол – съвсем не са малко хората, за които алкохолът е само необходимото средство, с което смекчават своята тревожност, за да улеснят контакта си с другите, който иначе изглежда непосилен. Тук формулата отново ни предава, защото действително става дума за някаква изолация, но тя съвсем не е изолация от външния, а от нещо във вътрешния, интимен свят.
Подобни примери дават повод да погледнем към особени случаи и при други наркотици. При употребата на по-силни вещества, много психолози с право твърдят, че става дума буквално за влечение към смъртта през едно умъртвяващо силно удоволствие. Но и в това няма нищо очевидно. Трайната липса на желание, липсата на липса, постепенно се превръщат в усещане за неживост и инерция. В такива случаи трескавото търсене на директно и разтърсващо удоволствие може да се окаже опит, понякога отчаян, човек да почувства себе си жив. Повечето хора се сблъскват с това чувство много рядко, но за други то е почти постоянно и това е ужасяващо за тях.
Тук наркотикът може да се окаже парадоксално решение, което едновременно съживява и умъртвява, гарантирайки смъртта все по-сигурно. Но дори и да не се стигне до наркотици, подобна логика действа при много други хора. Търсене на новото, вълнуващо или дори разтърсващо преживяване обикновено се свързва с приключенски манталитет и живец, но то може да е прикрит опит човек да си докаже че е жив, да почувства нещо, заради самото чувстване, буквално да се „разтърси“ за да се събуди от полуживота, който има чувството, че обитава.
Тези наглед разхвърляни примери трябва да покажат, че изключенията от правилото имат значение. Дебатът за наркотиците е труден и често потъва в обобщения и формулировки, които са приложими едновременно за всички, но и за никого конкретно. Важното е, че наркотикът никога не поражда място сам за себе си в интимния свят на човек. Той може да намери някаква функция само когато там вече е имало условия и това, което е наистина трудно, е да се говори за тези условия.
Що се отнася до примерите с депресивността, ние можем видим какво сме изгубили, изоставяйки на заден план термина „пристрастяване“ за сметка на „зависимост“. Коренът на „пристрастяване“ е страст и именно тя е в основата на проблема на не малък брой зависими и не-зависими – какво да се прави с това страдание да живееш живота си без страст?
Имайки това предвид, всякакво автоматично възмущение и осъждане на употребата губят всякаква почва. Проблемът съвсем не е просто във веществото – то често се оказва някакъв опит на човек да реагира на страдание, за което не може да каже почти нищо. Но ние много добре знаем, че употребата никога не е била първата опция. Ето защо и спирането в личен план или криминализирането на веществото в обществен план са само косвени мерки. Защото дори и да спреш веществото, което при тревата е съвсем лесно, остава въпросът какво се прави оттук нататък в един свят, който не изкушава?
Валентин Йорданов е клиничен психолог, автор на блога „Психология и ежедневиe“: www.psy-blog.net
