Когато Дейвид Финч и съпругата му Кристен имат гости, първата му мисъл е да се качи в колата си и да кара надалеч, поне за час. Ако в магазина са свършили любимите му хлебчета за хамбургери, електроинженерът изпада в "ядрена реакция на цинизми и гняв." Ако Кристен е сбъркала при покупката на почистващ препарат, той се сърди с дни.
Грижата за малките им деца Емили и Паркър сутринта, докато Емили отива на работа, означава, че Финч вече не може да си позволи едночасов престой под душа. И той непрекъснато изпраща SMS-и на жена си за съвети по ежедневните задължения, които са му били спестени от години. Несъзнателно той критикува нейните умения като родител и домакиня, твърдейки, че съседката им е по-добра и в двете.
Две години след сватбата им Кристен едва ли може да бъде винена, че е отписала съпруга си като "темпераментно непорасло дете, което не може да се справи с изискванията на реалността." Към петата година семейство Финч - приятели още от гимназията - са били практически разделени.
Оказва се обаче, че изблиците му не са случайни
Всичко обаче се променя една вечер, когато Кристен, дефектолог по професия, решава да подложи съпруга си на тест. Той има 155 от 200 възможни точки; нейният резултат е 8. Тестът е за синдром на Аспергер, за който се смята, че е част от аутистичния спектър.
Впоследствие лекар потвърждава диагнозата, която обяснява доста от "съсипващите връзката" особености на г-н Финч: тежка разсеяност, чести нервни изблици и болезнена неловкост в социални ситуации. Ако добавим "егоцентризъм в клинични нива" и нулеви способности за емпатия, повечето съпруги биха избягали с писъци.
В следващите 2 години Финч решава да се преобрази в по-добър съпруг в "неврологичния си смесен брак." Процесът включва редовно водене на бележки и ежедневни анализи на постиженията му с жена му - базови принципи на връзките, научени по най-трудния начин. Той описва усилията си в книгата си "Дневник на добрите практики: мемоари на един брак, синдрома на Аспергер и стремежа на един мъж да стане по-добър съпруг".
След диагнозата Аспергер той казва, че се е почувствал "прероден"
"Голяма част от поведението ми беше много объркваща. Не го осъзнавах, докато Кристен не започна да ми казва почти ежедневно: "Не мога да повярвам колко трудно ти изглежда. Май наистина ти е много тежко." Нямах обяснение, докато не направих този тест за самодиагностика. Беше прекрасен момент на осъзнаване. Това обясни защо имахме тези проблеми в брака си."
Тогава и двамата разбират, че поведението им не е било злоба. "Разликата между мен и "тролското ми" е целенасочена. Никога не съм имал намерение да правя нещата неприятни за когото и да е, но мозъкът ми просто не го е осъзнавал, докато не открих, че е нещо, което всъщност мога донякъде да контролирам", казва Финч.
Той и тя се заемат с 18-месечно маниакално самоусъвършенстване - процес, който жена му определя като емоционално изтощителен. "Когато научих диагнозата, Кристен си легна и спа отлично, по-добре, отколкото е спала от години. А аз реших да разбера къде се задейства това ми разстройство и да се опитам да сведа до минимум симптомите. Тя беше гласът на разума: "Нашите взаимоотношения са дефектни, не ти. Можем да преодолеем това като мъж и жена."
Финч твърди, че е много по-маниакален в подхода си към решаването на проблемите в сравнение с повечето хора - и че това е хубавото в заболяването му. "Развих истинска мания за търсене на проблемите във връзката ни. Пишех си на лепливи бележки: "Поемай инициатива, помагай с децата днес," и ги лепях на огледалото. Когато виждах тези думи, докато си миех зъбите, си мислех: "Вярно бе, трябва да направя това." И нещата потръгнаха по-гладко".
Но едва след година и половина Кристен вижда някаква реална полза. Дори когато Финч се опитва да прави нещата както трябва, е мъчително, защото непрекъснато я пита за всичко. "Бракът и приятелството ни се връщаха, но манията ми й идваше в повече".
Дали защото манията е била свързана основно с него...
Не, беше най-вече защото не можехме да имаме каквито и да е приятни моменти, уточнява той. Непрекъснато питал: "Как се справям? Ето какво правих тази седмица, оцени ме по скала от 1 до 10."
В повечето време тя просто искала да гледат телевизия или да поговорят за нейния ден. "Трябваше да се науча да спра да си водя дневник и да развивам мании и да приема факта, че понякога ще я дразня. Дразненето е различно от фундаменталното прецакване на една връзка - и трябваше да науча разликата."
Какви са препоръките за хората, които нямат такъв синдром?
Според Финч такива са повечето съпрузи, просто при техния случай това е в по-тежка степен. Мъжете като цяло не нямат толкова силна социална интуиция като жените, казва той. "Просто отидете на което и да е парти и наблюдавайте: жените са най-често ангажирани едни с други, а мъжете са застанали перпендикулярно един на друг и говорят за спорт. Няма "Май наистина ти е било много тежко." Ако можете да откриете начин да участвате, да бъдете по-отзивчиви към нуждите на партньора, просто го направете.
Получих безброй имейли "Мисля, че съпругът ми има Аспергер." Отговарям им: защо не го накарате да се тества? Без значение дали наистина е Аспергер или е съпруг, който си е просто "типичен мъж", има някакво ниво на увреждане в комуникацията - степен, в която неговите "странности," егоцентризъм или несъобразяване с нуждите на другите са извън негов контрол, или не са негов избор.
Човек може да избере да съзнава, че другите имат собствени чувства и потребности - и че има свят и извън неговата глава, казва още Финч. И допълва, че други хора въобще не са аутисти, но просто нямат намерение да променят поведението си заради който и да е.
