„Ееей, тря'а се ста'а!", каза си в просъница Анцугмен, когато алармата на смартфона му засвири последния хит на Джорджано. Беше шест и половина и хич не му се ставаше, обаче нямаше как - чакаше го дълъг път. До вечерта трябваше да е в Австрия, където с една батка бяха спазарили четири евтини коли на старо за внос и трябваше да ги огледат.
Ако всичко с тях беше наред, на следващата сутрин трябваше вече да е във Франция с Муцито - беше й обещал да я заведе „на Париж", ако тя се съгласи да кара едната кола след това на връщане до България. За останалите три беше уговорил братока, жена му и сестрата на батката, който от осем месеца се подвизаваше в Австрия и правеше далаверки с каквото изпадне.
Към осем и малко стройната група на Анцугмен стоеше смълчана в колата на ГКПП Калотина и чакаше ред за влизане на територията на Сърбия. Жената на братока беше особено екзалтирана, защото това беше първото й излизане извън родния Кюстендил, ако не се брои един събор в Ниш преди години, когато от училище ги водиха на екскурзия. Стискаше дамската си чанта, за да не изгуби стоте евро, дето ги беше сменила вчера в чейнджа, а и не се харесваше много на снимката в задграничния си паспорт и се притесняваше дали полицаят няма да й направи проблем за това.
„ПрОблем!", отсече сериозно митничарят, когато видя натъпканата догоре тигра. „Къв проблем, бе, брате, водиме жЕните да си пазаруват у Париж!", взе да обяснява Анцугмен, тикайки в ръцете на представителя на граничните сръбски власти стек червено Малборо. Когато усети картоненета кутия в шепата си, царинския офицер подсвирна тихо и махна с ръка на Анцугмен да минава. Нашият човек пална двигателя и с мръсна газ и кълба дим пое по пътя напред. Европа го чакаше притихнала.
След още няколко бързо преминати граници и две-три почивки за лека закуска по пътя и пикаене в храстите, Анцугмен и компания пристигнаха в Австрия. Сестрата на батката спеше почти през цялото време, жената на братока пърхаше при вида на всеки магистрален супермаркет, а Анцугуоман чатеше през телефона с майка си, на която обясняваше в подробости какво се случва по време на пътуването.
Към Словения Анцугмен я сгълча пред всички, че точи от скъпия интернет в роуминг, но тя го парира с едно: „Е к'во са?! И с майка ми ли ти пречи, че си говора?!" и в името на семейния мир и добрата атмосфера в колата, той си замълча.
Батката ги посрещна на магистралата преди да влязат във Виена и ги настани в малък хотел, държан от албанци в близко селце. Трябваше и петимата да спят в една стая, но пък така щяха да спестят малко пари за Луи Вютона на Анцугуоман, който тя се канеше да си купи най-после от Париж. Така че групата се настани в тясната обща стая, хапна каквото беше останало от втората палка шпек и буркана с лютеница и изпозаспа.
Имаше всичко на всичко три часа за почивка, защото след това Париж ги очакваше! „Дръж се, Франция, идваме!", каза си преди последната прозявка жената на братока, стисна за пореден път чантата с еврата и се предаде на съня. „Ебаси, колко кашета треа да изметам в тоя Париж, дебааа!", помисли си Анцугмен, докато събличаше горнището на анцуга си и с тиха похот гледаше заспалата си Анцугуоман.
Париж ги посрещна с цялата си европейска утринна прелест.
Улиците ухаеха на току-що опечени кроасани, чистачите метяха усърдно, а ранобудните парижани правеха сутрешния си крос край Сена. Тиграта спря в близост до Айфеловата кула и още преди да изключи двигателя, Анцугмен видя жената на братока за излазва от нея и да се диви: „Вааааа, чи тя е много по-голяма от на картичка, Велизарееее!"
Велизар, братока, поузахъркал на задната седалка между жена си и вечно спящата сестра на батката, отговори на възторга на половинката си с едно „ъхъъъ". „Егати колко кинти мога да изкарам, ако продам цялото това нещо за скрап, да го еба!", помисли си Анцугмен и с влажни очи взе да обхожда контурите на най-известното парижко архитектурно чудо.
Час по-късно, когато магазините на Шанз-Елизе вече бяха отворени, Анцугуоман стоеше в розовия си анцуг пред бутика на Луи Вютон и съзерцаваше витрината. „Кво си харесА, муци?", прошепна в ухото й Анцугмен и дискретно я ощипа по задника. „Оф, бееее, простакоооо, кво ме щипеш, това е столицата на културата, ебаси, не мо'е ли да си малко по-ерудиран поне тука, да не се излагаме пред чужденците?!", нежно го смъмри тя.
„Айде, кАжи на батко какво си харесА, деее!", продължи да настоява Анцугмен, а очите му шареха из експонатите на витрината в търсене на цените. „Да се таковам у главатааааа - изрева изведнъж братока - Драгомире, брат ми, ти видЕ ли за к'ви кинти става на въпрос, бе?!"
Анцугмен се вторачи по посока на братския поглед и когато забеляза четирицифрената цена, лицето му се изпъна, а лапата му сама се плесна върху челото: „Ееее, кАжи честно! Е мо'е ли неква чанта да струва колкото един опел корса на старо, да го еба?!".
Тоталният мъжки смут беше париран от женския хор на Анцугуоман, жената на братока и поразсънилата се сестра на батката, които в един глас подеха защитата на Люи Вютон като маркетингова стратегия:
„Това е истински Вютон, бе, простакоооо!", изрева Анцугуоман. „Велизареее, това ни са минчетата от секъндхенд складовичи, бееее!", подкрепи я жената на братока. „Оооо, ма вие сте мно'о прости - влючи се сестрата на батката - това си е жива инвестиция, не е само чанта!"
Въпреки това Анцугмен изобщо не беше сигурен, че кинтите си заслужават, затова след половинчасова борба упя да убеди жена си да купи за една пета от парите „луивютонка" от чернокожия продавач на улицата една пряка по-нагоре. „Кой в България ше ти знае, че е менте, мааа?!", беше последният аргумент на Анцугмен в полза на чаршафната търговия, след което Муцито се сдоби с фалшив модел на мечтаната марка и суперреалистично селфи с него пред вратите на бутика на Луи Вютон.
До края на деня в семейния гардероб влязоха още две портмонета на Фенди, две чанти на Версаче и един колан на Хермес, за който не бяха особено сигурни, че си заслужава двайсетте евро, защото в България кой ти я знае тая марка?!
Освен пазарната програма, Анцугмен и компания имаха и културна такава. Набързо обиколиха Триумфалната арка и докато момичетата си правеха кифленско селфи на фона на Шанз-Елизе, Анцугмен реши да остави трайна следа от своето парижко присъствие. Бръкна дълбоко в джоба на анцуга, извади оттам една стотинка и взе усърдно да дълбае нещо с нея в стената на арката.
Беше написал вече „Бай Драго 2015 - ку...", когато братока му подсвирна, че се задава полицай и така и не му остана време за „..р за ЦСКА". „Е, да му не види и френските куки, начиии!", каза си Анцугмен и пусна стотинката отново в джоба. Знае ли човек, някой ден може да се върне тук отново, за да си допише...
След това разходката продължи на бързи обороти - видяха Лувъра отвън, топнаха си краката във фонтана на Тюйлери и видяха отдолу катедралата „Секре кьор". Беше прекалено горещо да катерят до някаква си църква („то църкви си имаме и у нас", както отбеляза сестрата на батката) пеша, а кинти за стръмното метро изобщо не им се даваха. В крайна сметка на Анцугмен целият този град му се видя прекалено занемарен - „ебаси старите кафета и ресторанти, честно!", каза той на братока и двамата се съгласиха, че в „Лъчони" се яде къде-къде по-готино, а кафетата на Слънчев бряг са на светлинни години по-модерни от тия измъчени барчета в Латинския квартал, примерно.
В края на деня компанията се натика обратно в тиграта и докато дъвчеше последните сандвичи с българска наденица, хвана обратно пътя към Австрия, за да си подкара колите към България и да си осмисли утрепването от път из Европата.
Анцугуоман разглеждаше снимките в телефона си и се опитваше тайно от Анцугмен да ги прати на майка си и да ги публикува във фейсбук. Жената на братока цъкеше с език разочаровано, че французойките „ама хич не са толкова елегантни, колкото се говори" и че „Париж изобщо не е това, което си е представяла". Сестрата на батката почти спеше отново на задната седалка и от време на време се събуждаше, за да пита още колко остава до Виена. Братока Велизар беше се умълчал в нови бизнес планове, защото така и така в Париж не видя никъде да има баница и боза.
Та в момента на ум калкулираше колко евра ще му струва да стартира баничарски бизнес при франсетата, които „ше се избият да лапат баници, заклевам се", почти гласно се самонавиваше той.
Междувременно Анцугмен самодоволно дърпаше нагоре-надолу ципа на горнището си и с умиление си мислеше за родината. „Дееба, франсетата тъпи, дееба - разсъждваше Анцугмен - какво толкова са направили и какво толкова ходят да им гледат, не мо'а да разбера! Ни сградите им - сгради, ни кафетата им - кафета, ни жените им - жени... Ше кажа на момчетата утре, че у нас мое да е секво, ама си е купон."
След това се почеса под брадата, навря дългото нокътче на кутрето си в ухото и примижа от внезапно породилото се патриотично чувство. Прииска му се да си припее националния химн, но някак не можа да се сети нито за думите, нито за мелодията. Спонтанно от устата му във вид на подсвикване излезе последната мелодия, която наскоро беше чул - тази от алармата на смартфона му - Джорджано.
