С минимално усилие, понякога от скука, друг път поради провокирала ни дума или ситуация, намираме място в мрежата, където да излеем емоционално или с пределно откровение мислите си.
Би могло да се каже, че при подобно действие човек започва да се чувства силен дори и само заради това, че е посмял да изрази пред други скрити чувства или мисли, които преди това никога не е посмявал да сподели. Самата лекота, както и бързината, с която се извършва всичко, прави така, че да посмяваме да кажем неща, които обичайно сдържаме. Това, че там, във форума всички имаме еднакви права - също.
Самото участие в онлайн дискусия създава условия, ако желаем или позволим, да се формира от нас нова личност, която едновременно сме ние и не сме съвсем ние.
Тази личност е ефимерна като муха-еднодневка, или едночаска, или дори едномунутка.
Самият акт на възникването й най-често е спонтанен, но това не е задължително. Поведението ни зад акрoнима, дори и той да е собственото име, може да бъде обмислено и композирано. Но при всички случаи минималистичният резултат е една личност, която не е съвсем аз, какъвто съм вкъщи, с близки и приятели, в работата си, дори и на улицата.
Tова е личност, която удивлява и нас самите, тя е свежа, смела, умна, находчива. Или агресивна, дидактична, авторитарна. Но при всички случаи - Свободна.
Вероятно е това да е и някакво скрито, друго "аз", което пристъпва навън и оживява онлайн. Но вероятно е, също така, новият или насложеният тип поведение да е изцяло рационален и търсен, каквото е поведението на така наречените "тролове".
Хипотетична ли е свободата в интернет?
Бих казала, че тя е точно толкова свобода, колкото и без интернет. След съответното "изкривяване" поради различния контекст (както е в затвора), хората възпроизвеждат отново себе си с някои деформации.
Агресивните стават по-агресивни, плахите - по-плахи. Някои остават травмирани.
Става така, че живият живот, животът ни офлайн подлежи на увеличение, преувеличение, хипреболизиране и метафоризиране. Новата ни личност ражда, или самата тя се ражда от нов начин на изразяване, от нов език, от нова прагматика на този език и той именно е изразителят й онлайн.
Този език, или поне онази част от него, която ни прави впечатление, е "хейтърски", или остър, полемичен, недиалогичен и нетолерантен. Подпира се на изказванията на другите, без те наистина да го интересуват, или дори без да ги разбира понякога, и като с прът за овчарски скок, набира височина, за да се стовари играчът върху думите на другите.
На този терен всичко протича с мълниеносна бързина. Ако липсва мигновено разбиране на прочетеното или видяното, следват светкавична критика, оплюване, заклеймяване, осмиване и прочее стилистически фигури.
Формира се наказателна колония, ако някоя дума не се разбира или текстът се стори "учен". Ако пък намирисва на теория, грехът е смъртен.
Най-непоносимото е някой да се "прави на повече" от другите.
Подозрението в това "правене" веднага създава доказателства за него, а авторът и "жалкото му писание" са захвърлени в дълбините на невежествената Геена.
Това е типологична реакция. Има и други. Лица, които се опитват да разговарят, или да разсъждават така, както го правят офлайн. Но техните намерения обикновено се провалят, защото в най-добрия случай остават натикани в някой ъгъл и игнорирани от всички. Разбира се, тук не говорим за лицата, които внимателно подбират приятели, теми и събеседнци в интернет и по този начин максимално избягват описвания тук феномен.
И все пак, съществуват и саморегулиращи се форуми, в които участниците се обръщат един към друг, "познават" се, "изслушват" се и т н. Като в друг свят, но все пак сме си ние.
Доколко сме свободни в мрежата?
Точно дотолкова, доколкото се чувстваме. Свободата ни е наша собствена функция. Обикновено това не се разбира и се приема за тъкмо обратното.
Другите, държавата, положението, парите ми, администраторите и модераторите пречат и ме ограничават.
Ако имах ... какво би било? Най-вероятно същото. Колкото и да се крие зад маски и акроними, носителят им не може да избегне собствената си идентичност. И след кратка ирга на "друг", остава там, откъдето е тръгнал.
Когато разказваме собствени измислени истории, или измислени сънища, или дори измислени случки (както правят всички деца, а някои и до по-късна и късна възраст - това се нарича фабулиране), анализът им открива във всички тях една и съща психическа структура - тази на създателя им.
Илюзията, че съм друг или "повече" себе си, отколкото съм, е кратка, но остава тръпката от участието, от действието, от играта.
И когато се твърди, че "хората откриха в интернет начин да изтласкат скритите си емоции и да признаят пред самите себе си какви копнежи и страсти върлуват в тях" (Edna.bg), това е и вярно и невярно.
Вярно е, доколкото влизането в роля ни прави Ромео и Жулиета. И е невярно, защото колкото и да проецираме от себе си върху другите, колкото и да посмяваме да вадим на показ собствени непознати страни, мрежата рядко или никога не може да бъде екран, върху който да разберем нещо за себе си.
Дали е полезно да се четат форуми?
Една възрастна жена ме попита дали вярвам на това, което пише в интернет. Има ли еднозначен отговор на този въпрос? И да, и не. Създаваме си сами мнение, както си създаваме впечатление за местността, след като я прекосим.
Форумите по теми помагат в това отношение. Но... и това е странното, отговорността там не е на този, който пише, а на този, който чете. Носителят на информация носи ограничена отговорност, докато ползвателят я поема изцяло.
Изпращането на свои послания в глобалния нет е като хвърляне на бутилка в океана.
