Противно на геополитическата логика, пътят на запад от София сякаш води към края на света. Убеден съм, че там има само сервизи, складове и крайпътни отпадъци. Поклонническото ни пътуване към една изгубена база започва в дома на много от тези, които са служили в нея.
Всъщност Сливница е град, който през годините винаги е имал някаква особена връзка с войнството. Тук младата ни армия разбива сърбите през ноември 1885 г.
През декември 1952 г. е решено до града да се построи голям военен комплекс. Нови и нови сгради никнат в него до 2000 г., но пикът е по времето на социализма. Тогава в Сливница се настанява цяла дивизия - с щаба си, два мотострелкови полка, ПВО, танкове, артилерия и свързочници. Няколко хиляди войници. Много от офицерите се преселват в града. Да се чудиш какво прави това грамадно поделение до границата с т.нар Съюзна република Югославия...
Краят на Студената война не е добра новина за Сливница. Даже и югоембаргото с всичките си далавери не може да спре неизбежното - българската армия вече не може да си позволи да бъде толкова голяма. Все по-малко 18-годишни момчета отиват войници, времето в строя също намалява. Поделението някак посреща новия век и затваря врати през 2003 г.
Днес градският център е спретнат и има видеонаблюдение, но улиците пред безличните сгради са почти пусти. Покрай липсата на българска армия, животът в Сливница тече бавно.
Този спомен си има един гигантски недостъпен храм - комплекс от сгради на щаб, казарми, складове и какво ли още не. На едно място пише и типичното название: Поделение 44880. Разположена до местния стадион, базата е голяма колкото половината град.
На разузнаване
От години тук всичко се руши и се разграбва. Вероятно тоновете желязо са и икономическата обосновка за появата на цяла циганска махала наблизо. Преди година хванаха един бандит с аристократичния прякор Смока - той и хората му измъкнали промишлено количество метал от поделенията. Ден преди да дойдем, сливнишките полицаи дърпаха ушите на две хлапета от махалата - пак заради кражба.
Тук-там се виждат надписи, че обектът се охранява от фирма с име на фараон. Заобикаляме. Влизаме предпазливо с колата през една от многото грамадни дупки в оградата. От другата страна няма танк. Няма и часови. Няма даже мъртво пиян чичо, който да ни напсува. За сметка на това, има простор с чаршафите на някоя дама от махалата. Нещо като розова бариера.
Нагоре по баира подминаваме отдавна опразнена вишка - оттам преди двайсетина години щяха да са ни гръмнали. Сега единствено се разминаваме с хлапе на ATV, което вдига кал до небесата. Наоколо местните са си направили малко сметище. В ниското се открива типичният пейзаж на военната реформа: сред схлупените къщурки на квартала е врязана цяла рота олющени бетонни мастодонти, разнообразени тук-там с някой паднал покрив. Влизаме навътре.
Царството на шипките
За последно хора са обитавали сградите преди около 10 години. Личи си - има паднали стени и покриви, ужасяващият сливнишки вятър е разказал играта на повечето прозорци, а вратите са изчезнали заедно с електроинсталациите и всичко друго по-лесно за крадене.
Въпреки това, природата надали скоро ще погълне казармите. Асфалтът по алеите още не е сдал багажа, а някои от стълбищата и плочките сякаш са били поставени буквално седмици преди Поделение 44880 да се превърне в призрак. Ефектът се подчертава и от жълтата боя на безличните многоетажни фасади - цветът старее бавно.
Единствената флора, която навсякъде е успяла да се надигне изпод отдавна заминалия войнишки ботуш, са шипките. Огромни и отрупани с плод храсти. Навсякъде. Навират ти се в лицето, закачат дрехите и всячески се опитват да одерат обектива. Само шипките пазят сливнишката база. Сигурно са толкова много, защото навремето сред танкове и артилерия някой е поддържал рози по алеите.
Добре са се връзвали с няколко от постройките. Даже и сега им личи, че до някое време са били нечии хубави къщи, но поделението ги е погълнало. Няколко са неспасяеми - всеки момент може да се срутят, дюшемето е пропаднало. Пред една обаче старата покъщнина е изхвърлена, а прозорците и боята са нови. Реституция в реални граници и продължаващ основен ремонт.
Спомени от чужд живот
Тихо е сред развалините. Освен че няма охрана, няма и кучета или котки. Не видяхме и плъхове. Само една сова се опита да се удари в мен, докато влизах в един от опразнените складове. Толкоз. Чува се единствено леденият вятър - докато свири на скърцащите стъкла и ламарини или брули някакви хартии.
Макар да изглежда, сякаш даже краденето е приключило преди безброй години, в краката ни се търкалят артефакти. Противогази, фуражки и всякакъв друг инвентар могат да се видят и на открито.
Несигурните стълбища водят към двете лица на едновремешната казарма. В някои учебни стаи още личат надписи като "Разузнавачи, пазете оръжието!" или някой цитат от Димитър Благоев. В киносалона ги има и типичните едновремешни табла с портрети на Ботев, Левски и Раковски. На стените още висят и образователни плакати с различни видове пулемьоти. В някои стаи има грамадни сандъци с надписи на руски.
Четеш табелките на вратите и се чудиш дали шефката на склада за строително имущество редник Октавия Петрова е била готината мадама, по която са въздишали старите войници? А старшина Василев обичал ли е да рисува?
По стените тече другата история на поделение 44880. С УВО-тата - имена, градове, села, години. Най-много са тези от 1997 г. и 1999 г. Има и няколко от 2000 г. Крайно време е някой да напише дисертация за ролята на казармата за всички българи, родени до 1988 г. Предлагам и сентенция: "Не се шашкай! Ние сме скатавки! Ние сме неебавки! Ние сме уволнявки!". Автор на посланието към поколенията е Пешо от Враца, напуснал Сливница през април 99-та.
Патриотично
Докато е набивал крак, вероятно Пешо с пълно гърло е пял:
Повеля всяка ще изпълнимРодината щом призовеС традициите тъй свещениОт сливнишките боеве
Маршът на Първа механизирана бригада ръждясва до портала на огромно желязно пано. На съседно са Майка България с лъва - имат няколко огнестрелни рани. В дъното на алеята е сградата на щаба, огромна и по някакъв грубо-войнишки начин красива.
На метри встрани е паметникът на капитаните, издигнат през 1985 г. За съжаление, бюстовете на Атанас Бендерев, Коста Паница, Радко Димитриев, Олимпи Панов и Атанас Узунов са скрити насред изоставената (но по документи охраняема) база и на героите може да се отдава почит само по нашия полулегален начин.
Накъде след 44880?
Бъдещето на комплекса е неясно. Все още се води собственост на Министерство на отбраната. От ведомството казаха, че подкрепят намерението на община Сливница да придобие част от терена за землището на града.
Какво ще се появи на мястото на казармите? Според местните, по едно време се говорело, че ще се прави бежански център или че ще настаняват роми. Вероятно няма да стане. Все още запазената инфраструктура би била от полза на този, който се осмели да направи предприятие в бившата база, но желаещи няма. Най-много до пътя да се появят гигантска автоморга, бензиностанция и склад за дървен материал...
