Поседнах да отпочина на един камък в Сентръл Парк и да погледам нюйоркския хоризонт. Тъкмо се чудех как да заема подходяща поза за супергероичния си костюм, когато малко момченце изникна до мен с думите:
„Капитан Америка няма тюрбан и брада". Каза го с типичната детска любопитна интонация, без никаква злоба.
„Защо не?", попитах го аз. „Та аз съм роден тук. Бихме могли да си имаме нов Капитан Америка, който е сикх или чернокож или испано-американец".
Той се замисли върху казаното. Накрая заключи, че да, може би чернокож или латино Капитан Америка би бил ОК. Но мозъкът му не можеше да го осмисли: Капитан Америка с тюрбан? Капитан Америка с брада? Никога не си бе представял нещо подобно.
Именно това ме отведе в Сентръл Парк в онзи хубав летен ден - опитът да създам нови представи в колективното ни съзнание и да оставя непознат до момента образ в паметта на момченцето и на много други хора.
С костюм и щит
Идеята се зароди заедно с нюйоркската фотографка Фиона Абуд. Седем години тя обикаля Щатите и снима за своята фотопоредица „Сикхите: Американски портрет". Аз пък работя като карикатурист и документирам чрез илюстрации премеждията на сикхите в Америка след 11 септември.
В една от карикатурите ми, направена за Comic-Con, бях нарисувал Капитан Америка с чалма и голяма брада, което разпалило въображението на Фиона за една амбициозна фотосесия: аз самият щях да се превърна в супергерой за един ден из улиците на Голямата ябълка.
Веднага щом излязох от къщата на Фиона в уречения ден,започнах да улавям погледите на минувачите с ъгълчетата на очите си - тесният синьо-червен костюм правеше впечатление.
Цял живот съм бил кльощав и мисълта да бъда изложен на показ ме изпълваше с безпокойство и нервност. Приятелите и семейството ми от години ми повтарят колко съм мършав и са внедрили тази представа дълбоко в мен.
Така че преди въобще да си дам сметка за политическото послание на костюма, трябваше да се сблъскам лице в лице със собствената си представа за себе си. Но си поех дълбоко въздух и просто продължих да вървя.
Вълнуващо и плашещо
Следващото предизвикателство за мен бяха реакциите на останалите американци.
От ранна възраст съм привикнал на определени реакции към себе си - досега се е стигало само до подозрителни погледи и вербални атаки, макар че за други американци с бради и тюрбани е имало и тежки физически последици.
Но така или иначе, резултатът от супергероичния експеримент беше съвсем неясен, което ми действаше хем вълнуващо, хем леко плашещо.
Като вървях по улиците, предизвиквах същински домино ефект. Останалите забавяха ход, за да привлекат вниманието ми, фенове се струпваха около мен, родители придърпваха децата си да застанат до мен за снимка.
Пред музея „Метрополитан" четирима едри афро-американци се приближиха с големи усмивки и направо ме смляха, за да се съберем всички в кадър. „Хей, вижте този Капитан Америка!", чуваше се наоколо, а непознати се блъскаха един през друг, за да достигнат до мен и да позират.
Млади и стари от всякакъв цвят и произход искаха да се снимат с мен. Трябваше постоянно да ми се напомня да продължавам да вървя, за да не запречвам уличното движение.
Среден пръст за Капитан Америка
Изненадващо много хора стискаха ръката ми и ме поздравяваха. Да, краткотрайният ми звезден статус беше изумително преживяване, но своевременно бях свален на земята от няколкото негативни реакции.
Един човек се опита да сграбчи тюрбана ми, друг се провикна „Капитан Араб", а трети директно ме нарече терорист.
Както позирах за снимка с едно момченце, то ми показа среден пръст точно пред лицето. „Значи размахващ пръст на Капитан Америка?", смъмрих го аз. То се изчерви, извини се и се разделихме с усмивка. Продължихме обнадеждени, а цялостната реакция на хората беше позитивна и приятелска.
Гигабайти хубави спомени
Беше наистина невероятен ден, защото по някакъв начин се свързах със стотици хора и всякакви нерви и задръжки - спрямо непознатите, спрямо нас самите, спрямо разбирането на чуждите вярвания и натрапването на своите собствени - отстъпиха на заден план.
Можехме просто да се срещнем, да си кажем „Здрасти" и да се снимаме за спомен. Имах шанса да създам съвсем нова представа в техните глави и съвсем нови образи на техните мобилни устройства.
А за себе си получих гигабайти хубави спомени в сивото си вещество - достатъчно, за да мога да се връщам към тях цял живот.
„Нужен е много кураж, за да направиш такова нещо", ми казваха различни хора през целия ден. Всъщност никога не съм се мислел за куражлия, но обстоятелствата често правят неочаквани неща с нас.
