Не бях настроена по никакъв начин, отивайки към зала 1 на НДК. Ама по никакъв. Дори не исках да се задълбочавам в писанията в нета за новия филм Алмодовар. Очаквах да ме изненада за пореден път.
И по-добре, че никой не желае да идва с мен. Понякога за конкретни филми нямам нужда от нечия компания. Ще ми се и поне един път в киносалона да няма селяния и дублирани места, скандали и духовити обръщения от типа на „Ти не можеш да познаваш числата, пък камо ли да четеш субтитри?!" И разбирам, че сме в грипясалия сезон, ама не може да кашляш като Джийн Хекман във „Фатални жени" и да се юрнеш на кино...
И все пак сме дошли друг спектакъл. Кожата, в която живея на Педро Алмодовар е вдъхновен от романа Тарантула на френския писател Тиери Жонке. Филмът е смесица от хорър, съспенс, научна фантастика, белезани с черен хумор.
Отдавна не бях гледала Антонио Бандерас. Неговата визия открай време ми е внушавала десперадовска сладникавост. Но тандемът Бандерас-Алмодовар е знаков за развитието на кариерите им. Двамата не са работили заедно от 22 години, след Ела, завържи ме!.
След като години наред Бандерас игре роли на смели любовници в холивудски филми, сега той описва възможността отново да се снима във филм на испанския режисьор като "завръщане у дома". Където алмодоваровите герои винаги са едни такива изчанчени, вихрени, маргинални типажи със съответното странно поведение.
Педро Алмодовар не прави само филми. Алмодовар Е филмите си, казва Питър Траверс за него в сп. Ролинг Стоун. И още нещо казва той: "Много малко режисьори притежават алмодоварското умение да се отклоняват от скандалната хомосексуалност до неописуемия ужас, без да се докосват до абсурдността." Точно в целта.
Филмите му, наглед лудешки, всъщност изразяват действителността в нейната безкрайна колоритност и най-вече истинност. Посланията, които предават, до голяма степен се доближават до бруталната реалност. И именно тук се заражда това жанрово комбиниране, тази невероятна амалгама, която бих могла да нарека с понятието алмодовризъм. Защото това не е вече само жанр, а направо си е самостоятелно направление във филмовото изкуство.
Алмодовар винаги ме е изумявал с начина, по който съчетава във филмите си мрачни чувства с хумор и оптимизъм. И Кожата, в която живея затвърждава с пълна сила това мое усещане. Испанският режисьор определя филма си като дебют в хоръра. Но още преди премиерата в Кан предупреди, че няма писъци и кръв.
Ужасът е внушен през призмата на обсесията и загубата на досега с човешкото, през призмата на генното инженерство и етичните норми.
Антонио Бандерас споделя за ролята си на пластичен хирург: „Героят ми е напълно студен, но идеята не беше да ужасим зрителите, като им показваме ужасяващи картини - те постепенно започват да усещат оново неприятно безпокойство". Ето това усещане всъщност всява много повече ужас, отколкото показването на чудовища и кървища.
Но Бандерас не е единственият, чиято игра прави силно впечатление. Не бива да се пропуска и Елена Аная, позната от филма Говори с нея, на която Педро Алмодовар се доверява след първоначално намерение ролята да е за Пенелопе Крус.
Действието във филма увлича по такъв начин, че в даден момент е напълно възможно зрителят да се изгуби в родствените връзки на героите - брат, син, майка... Много е важно да не се изпуска нищо именно от тези връзки, защото хорърът има особено силно отражение там и шокът е неизбежен.
Адмирации към актьорския състав, които са се справили блестящо, влизайки в кожите на персонажите си до съвършенство. За Алмодовар сливането на 100% с личностите на героите е от изключително голямо значение, а той винаги изисква много от работата на актьорите. И както заяви в Кан - работата на режисьора се доближава най-много до тази на Господ.
След филма чувам коментарите на компания - „Абе в тоя филм нямаше един нормален!" Какво означава обаче понятието „нормалност" и кой би могъл да каже какви за измеренията за „нормалност"? Аз не мога. Особено пък, когато се отнася за режисьор като Алмодовар. Неговата кожа!
Филмът тръгва по екраните в България от 25 ноември.
