Наскоро паднах жестоко, спускайки се с колелото по планински склон. Можеше да умра и щеше да бъде тъпо, а можеше и никога да не се сетя какво е да си ожулиш коленете - така че заедно с капачките да ти проблеснат и спомените от детството. След първоначалния шок, те залива мазохистична еуфория като от времето, когато непредпазливо си гонил щастието - за сметка на тревогите на родителите си. И ти минава по-лесно.
А емоцията от спускането трае едно зарастване на раните време. Доста повече от обезопасеното забавление за деца по всички ярки попкултурни атракциони, маскирали парковете. Затворен кръг от пеещи въртележки, батути, гумени пързалки, поклащащи се автомобилчета, зорбинг топки. Освен това харчиш 1/10 от заплатата си за уикенд, ако се навърташ с хлапето си точно в истерията на наложения ентъртеймънт (можеше да минем само с ретроградните блъскащи се колички).
Днешните деца са прекрасни. Дори и изведени на игра в парка, те са облечени като за бал и изглеждат подготвени как се посяга към четириетажна торта. Умилително е да видиш момиченце с розова рокля от скъпа дантела и момченце в официалния екип на Барса, пристъпващи по алеите като по червен килим. Чисти, спретнати, без драскотини по носовете.
Майки и татковци са наобиколили катерушките и пързалките и зорко следят детенцето си, протягайки понякога нервно ръце - да не вземе да се търкулне встрани от наклоненото трасе. Няма съмнение, че сме грижовни родители.
Но, хайде да бъдем честни. Каква беше любимата ти игра като малък? Каквато дойде. Колко пъти си се чудил кои кецове да си сложиш - по-марковите, по-удобните или зелените, дето ти отиват на шапката? Имаше само един чифт, да не кажем минус един - след цяло лято катерене по дърветата за забранени череши. На какво миришеше детството ти? На печени на жар картофи и доста често на йодасепт.
Кое беше по-сладко от бързите филии на баба? Бягството. Измъкването с обичайното "отивам до съседа" на път за колоездене през бабуните в парка или най-дълбокото на реката.
Разбира се, че на днешния свят не му дреме дали нашето детство е било по-правилно, по-весело, в по-естествени цветове и миризми. Но беше по-непосредствено. Един от малкото начини да научиш родителите си да ти казват "Сам ще видиш, че ще си потрошиш главата", вместо паникьосано "Не и не".
Сега майките плашат с караконджули малките само при опита им да мръднат с метър извън погледа им, докато си пият кафенцето в близост до гумената пързалка-дворец. Натоварваме ги с повече причини да живеят в страх, отколкото с окуражителни думи при всеки техен номер да се правят на по-големи. А няма как да не признаем на днешните деца, че ще положат всички усилия, за да ни се харесат.
Затова да ги пуснем да си поожулят коленете. Ако толкова ни притеснява катеренето по дърветата, да заковем летвички по стъблото и да им дадем шанс да се почувстват качили Еверест. А не от мързел да им обясняваме, че в клоните живее някакъв лош киликандзер.
По-добре да изпитат ужас от болката, отколкото несъществуващи ужаси. Всички онези неща, които ни правят неоправдано докачливи големи глупци.
Разбира се, че се разтрепервам, когато видя сина си, оцапан с кръв. Но много бързо през паметта ми се стрелкат случки от детството, когато съм чакала с нетърпение да ми се оправи ръката след падане в огъня, или крака, изкълчен по време на бясна гоненица. За да му кажа "другия път внимавай", а не "обещай, че никога повече няма да правиш така". Детската революция май остана единствената възможна. Нека да й дадем малко искра.
