Трима влюбени бразилци предизвикаха скандал в родината си, предизвиквайки масиран обществен дебат дали тяхната връзка, прераснала в троен брак, наистина би могла да бъде законна.
Нотариусът, който е узаконил съюза им, твърди, че няма причина, поради която тройката да не може да се радва на същите права, които имат двама женени. За сметка на това адвокатът Реджина Беатрис Тавареш да Силва от бразилската Комисия за защита на брачните права смята това действие за "абсурдно и абсолютно незаконно".
Дори традиционалистите да негодуват, дали всъщност съюзът само между двама не става отживелица?
Говорейки за абсурди, нека отделим малко време, за да се вгледаме в традиционния брак. Хората наистина го обожават: в Европа почти половината население е избрало да даде доживотен (или поне доразводен) обет за любовта си към някой друг.
Но въпреки тази готовност за вечен съвместен живот, хората рядко изпълняват обещанията си: прекрачването на границите на моногамията от десетилетия е нещо съвсем обичайно. В много бракове има трима души, просто отношенията им не са узаконени.
Добрият стар(омоден) моногамен брак пасва чудесно на някои хора. Ала дори най-успешните брачни съюзи са специални, уникални и невероятно шантави. Независимо че имаме някаква колективна представа за това от какво се състои един щастлив семеен живот, реалността се откланя значително от фантазиите.
Законите може и да диктуват, че само двама души имат право да участват в един брачен съюз, ала държавата няма как да определи какво кара хората да се чувстват щастливи, стабилни или емоционално завършени заедно.
И ако успеем да приемем това, както правим всеки път, в който признаваме свободата на някого да вземе решението за кого да се ожени, тогава не изглежда ли поне малко странно, че позволяваме на правителството да диктува колко хора имат право законно да се закълнат във вечната любов помежду си?
Не е ли това също толкова странно, колкото това властите да определят кой може да го прави в зависимост от пола си?
Тук не става въпрос за проповядването на патриархална полигамия, която смята съпругите за неравностойни или за собственост на техните съпрузи. Ала ако трима, четирима или 17 души искат да се оженят един за друг едновременно и с равни права, защо да не им се даде еднакъв статут с двама души, които искат да станат законно семейство?
Без да се отчитат религиозните и логистични (като например има ли достатъчно големи легла, в които да спят толкова много хора) аргументи, подобни ограничения започват да изглежда твърде нелиберално.
Възможно ли е разрешението за брак между повече души да доведе до по-щастливи семейни съюзи като цяло? По този начин например би намалял броят на разделите заради изневяра, в случай че на хората, които са влюбени в повече от един човек, не им се налага да избират или да крият чувствата си.
А отказването от очакванията, че един партньор трябва да удовлетворява всички наши нужди - добър секс, сходни вкусове за телевизия и споделена любов към котките - все неща, които е прекалено да искаме - може би означава, че хората, които предпочитат да имат двама или повече партньори, които да им дават всичко това, но поотделно, всъщност са много по-щастливи от нас самите.
Ако има хора, които намират удовлетворение в такива съюзи, не е редно да ги ограничаваме
Промяната в законодателството няма автоматично да запрати групички от влюбени хора в обредните домове; за много от нас моногамията наистина си остава най-удобната и практична алтернатива. Дали защото мозъкът ни е устроен по този начин, или защото идеята да направиш няколко хора щастливи едновременно изглежда твърде сложна...
Ала не всички смятат, че трима са много. Стига хората да имат еднакви брачни права и да се стараят да бъдат открити и искрени с останалите, вероятно не е работа на държавата да се меси в това колко души имат право да сключват законен съюз помежду си.
