Как ще ги стигнем американците? Това питаше зрителите Тодор Колев от националния ефир в края на 20-ти век в продължение на няколко години, правейки шоу от американски тип за българските нрави.
Така наречената „американска мечта" е човъркала и продължава да човърка милиони хора, включително константния български контингент кандидат-жители на Страната на неограничените възможности. Доколко тази мечта е истина или просто една маркетингова илюзия, е въпрос, на който всеки си отговаря сам за себе си както намери за добре. Работата съвсем не е там обаче.
Грешката на Тодор Колев, а и на повечето редови българи, е в сбъркания таргет. На чист български - целим се не където трябва. Прекалено далече. Защото преди да тръгнем да стигаме американците, добре би било първо хубаво да се поогледаме наоколо... и да стигнем най-напред нашите съседи - сърбите.
Да, звучи малко нелогично - ние сме страна-членка на Европейския съюз вече трета година, а евентуалното присъединяване на западните ни комшии е с твърде неясно бъдеще, да не говорим за непрестанните войни и размирици на сръбска територия последните две декади, разпадането на бивша могъща Югославия на все по-дребни парченца и последния удар - отделянето на Косово. Наистина е нелогично, наистина е странно, но точно тази отворена балканска рана първо трябва да настигнем, за да преминем към по-високи цели.
Нека фактите говорят. Нахвърляни в неопределен ред, но красноречиви:
До преди съвсем малко едноцифрени на брой години за българския меломан идването у нас на някои от най-големите музиканти и групи, различни от Manowar, Uriah Heep и Глен Хюз, беше просто едно оптимистично, но не особено реално пожелание. Демократична Сърбия обаче винаги е била задължителна спирка от турнетата на звездите.
А и сърбите определено има къде да ги посрещат. „Белград Арена" се нарежда сред най-големите многофункционални зали в Европа. Отворила врати през 2004 г., тя побира 25 000 души при спортни състезания и почти двойно повече при концерти. Белградската „Мала Маракана", храмът на „Цървена звезда", също бие националния ни стадион „Васил Левски" по всички показатели. Местният фестивал "EXIT" в Нови Сад приема интернационална звездна палитра от музиканти и DJ-еи от най-висок световен ранг всяко лято - от десет години насам! Каква алтернатива предлагаме ние?
Многофункционалната ни зала се намира в начален стадий на изграждане. След съкращенията в проекта никой не може да каже дали накрая ще има изобщо подходяща за концерти акустика или колко точно хора ще побира. А най-голямата действаща в момента не може да приюти и 10 000. Не само тя, а всички столични зали - без зала 1 на НДК, която побира максимум 4000 души - имат кошмарна акустика и са устроени в строг соц-тертип, който днес е безвъзвратно остарял, овехтял и неадекватен.
Националният ни стадион пък не покрива трицифрено число изисквания на УЕФА за провеждане на международни срещи. С други думи - не става вече дори за футбол. А едва от няколко години понятието „международен фестивал" започна да придобива някакъв смисъл у нас, засега далеч от мащабите на горепосочения си новисадски събрат.
Артисти като Ерик Клептън и Дейвид Гилмър на българска земя са все още химера, а идването на Rammstein това лято се осъществи само заради фестивалния формат на Sonisphere. Едва ли е нужно да се споменава, че въпросните вече са изнасяли самостоятелни концерти на запад от Калотина.
Какво да кажем за изкуството?
Докато в България един министър напоследък усилено се старае съвсем да ни лиши от култура, в Сърбия тя е на световна почит. Родните филми „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и „Източни пиеси" са изключително приятен свеж полъх и надежда за българското кино, но като цяло са изключение в най-новата ни посткомунистическа история и изоставаме с десетки обиколки от успехите в световен мащаб на сръбската кинематография.
В музикалните дебри България се радваше на уважение за своите „мистериозни български гласове" и автентична фолклорна музика, но те са лъжица само за ценители и просветени. И отдавна вече се изтъркаха. В нашите модрени дни повече от всичко е нужно адекватното им поднасяне. Но в „Buddha Bar" и другите подобни световни компилации български изпълнения няма. А сръбски - колкото искате, при това не само цигански.
Две думи - Горан Брегович. Макар и родом черногорец, той е истинска интернационална сръбска поп икона. При това - доста парадоксално, но факт, изказван от самия него - представяйки на света не само сръбска, а и българска музика. У нас обаче под „българска музика" отдавна се разбира нещо съвсем друго. Което едва ли е най-удачният метод да се рекламираме пред света. А звездите ни като цяло са изцяло за местна консумация.
Сърбия си има дори своя Нобелов лауреат за литература - Бранислав Нушич. А нашият къде е?
Впрочем разхождали ли сте се из Белград? Ако не сте - направете го. Изживяването е много приятно. Над двумилионната сръбска столица по нищо не отстъпва на големите европейски градове. Чиста, уютна, подредена, с множество зелени площи и красиви гледки в самия й център. Задръставания по улиците няма, а места за паркиране - предостатъчно. Нищо не напомня на мръсната, неугледна, претъпкана София. Магистралите им пък са като от „Стар трек", сравнени с нашите първокласни пътища.
Примерите са безкрайни.
Къде всъщност се корени проблемът? Аз лично еднозначен отговор нямам. Вероятно Титовото опълчение срещу Сталин навремето и по-свободният режим в бивша Югославия са оказали своето влияние. А може и да не са.
Във всеки случай това не може да ни служи за оправдание. Равносметките за изминалите 20 години след падането на Червената звезда са твърдо в наша полза. И въпреки това реално стои въпросът - как ще ги стигнем сърбите?
Едно неотдавнашно социологическо проучване сред сръбската младеж показва, че над 90% от учениците там се гордеят с произхода си. В същото време у нас резултатите са коренно противоположни - по-малко от 50% от подрастващите българи са горди да се нарекат такива. А процентът на познаване на българските история, герои и култура е още по-малък. Може би тук се крие ключът от бараката?
Защото себеуважението е първата и най-важна крачка към спечелването на уважението на другите. Има какво да научим от сърбите в тази насока.
