Гняв

Знаех за графити събитието Urbain Creatures (градски твари), но не и за факта, че каналът на Перловската река продължава отвъд бул. "Мадрид". Може би само живущите в тази част на София са наясно с това.

В крайна сметка го откривам в близост до стадион "Герена". Фестивалът се състоя на 9 юли, нямаше определена тема и не беше с конкурсен характер. Идеята е по-скоро хората да се доближат повече до графити изкуството и до неговата своеобразна аура, тъй като често то остава неразбрано.

Тук са оставили следи най-талантливите майстори на спрея в България, сред които Bozko, Ernaste Nasimo, Funne, Flak, Fild, Goat, Jermaine, Maze, Ozone, Poze, Sten, Wion, Xcel.

Докато темата на творбите им е свободна, коритото на Перловската река не е избрано случайно. Причината да е именно там, на сравнително отдалечено от центъра място, в тип индустриална зона, е заради това, че терени като тунелите на НДК и централните улици вече са твърде "комерсиални"

Споделям мнението на организаторите - освен че са комерсиални, те са пред погледите на всички (и графитите често стават повод за раздразнение отколкото за удивление), докато на шано място като това аудиторията е ценителска.

Пътникопотокът около НДК е огромен, а до Перловската река в частта й при стадион Герена трябва да се отиде специално. С малко закъснение се вдигнах и аз до там. И изобщо не съжалявам. Търсенето определено си заслужаваше, а надничането в коритото - още повече...

Ърбан крийчърите са се настанили много удобно в това корито, сгушили са се сякаш в зеленината около себе си, и те карат да надникнеш любопитно за още и още.

Посреща ме момиче, от чиято визия лъха нещо индийско-хавайско. Обгръщат я цветя, гердан от цветя се спуска на шията й. Но не това е акцентът тук. Ореолът около главата й и начинът, по който са разположени ръцете й, ми навяват усещането за нещо свято, а отворената книга до нея допълва това. Цялостната картина е със завършек, който ме кара да се усмихна: "We are all part of one". Посланието тутакси влива в тялото ми чувство за топлина и сигурност...

Когато обаче обръщам глава, изведнъж спокойствието изчезва: две освирепели кучета, гледащи в противоположни посоки, лаят ожесточено, хвърлят лиги и като че ли ме гонят... Who let the dogs out? Веднага си запявам небезизвестната песен, станала хит преди години.

Така де, кой ли ги пусна тези кучета? В очите им забелязвам някаква тревога, но и бунт. Може би имат нещо да споделят, но търсят кой да ги чуе...

Сърдитата тема продължава и пред мен изникват смръщили вежди, гледащи лошо, "нацупили" човки пилета, гледащи към симпатични зелени прасенца, които очевидно не са виновни за нищо. Но пилетата са недоволни от нещо и продължават настойчиво да наблюдават зелените си съседи. Дано се разберат!...

О, ето и визията, която най-много ме впечатлява! Озъбена и страховита жена. Клюнът й ме кара да мисля, че може би е подобие на птица. Очите и зъбите й казват всичко. Гняв, гняв, гняв! Косите и гръдта й падат някак остро надолу, а внушението на изгърбеното й и набръчкано тяло подсказва за огромна насъбрала се ярост, която всеки момент ще избухне.

Наблюдавайки я по-продължително време, като че ли дори дочувам някакво хриптене. Но е възможно да е ревът на летящите около мен коли. Бях забравила, че съм на улицата все пак...

Точно до нея обаче симпатични крийчъри отново ме карат да се усмихна. Визията изцяло ме навежда на мисълта, че това са кукери. У тях усещам една своеобразна симбиоза от ядосана веселост. Рогата им отново ме връщат към посланието за бунт и несъгласие. Нотите около тях обаче свидетелстват за веселба и песни. Те пеят, но за какво ли? Навярно и те имат своята мъка за споделяне, нечута и неразбрана от никого... освен от тях тримата...

Посланието за мъка продължава. Пред очите ми изниква тъжно същество, чиито очи, сълзи и разкривена в плач уста, ме подканват да го прегърна. Гневът, тъгата и тревогата и в тази визия са водещи и са оставили своя отпечатък...

Тъжните и радостните теми очевадно се редуват, защото цветни крийчърчета тутакси изместват тъжните послания. Може би пчелички и същества, наподобяващи малки слончета (ако съдя по хобота), а може би твари, съществуващи само в главата на райтъра... Така или иначе вниманието ми вече е привлечено от техните пълни с добрина и топлина детски очи, които не могат да предизвикат у мен никакви лоши мисли...

А ето нещо различно от бунта и веселието, които бих могла да характеризирам като „поглед в бъдещето". Футуристичната визия на жена, яздеща птица, ме кара да обърна и аз взор към бъдещето. Разветите й черни коси, лицето й, гледащо нагоре, очите й, прикрити с очила - всичко това свидетелства за светлина и движение напред. Единствено намръщеното изражение на птицата като че ли заземява, но те са заедно и нищо не би могло да ги спре в тяхното пътуване...

И отново на дневен ред идва мъката от визия на същество, наподобяващо медуза, което сякаш иска да ме повлече към дъното със своята тъга...

Тръгвам си със смесени чувства от коритото на Перловската река. Неслучайно графитеното изкуство често остава неразбрано. Защото всеки може да види нещо различно и емоцията, която предизвиква един графит, също е различна. Защото внушението, което той създава, е съчетание от излъчването на визията, използваните цветове и не на последно място чисто моментното емоционално състояние на наблюдаващия.

Много често в медиите се налага мнението, че графитите са вандалска проява и последният случай с Паметника на Съветската армия свидетелства за това. За мен обаче тези, а и не само тези графити, са израз на един красив бунт на талантливи артисти, едно неповторимо изкуство. А изкуството често остава неразбрано...