"Всичко е добре, когато свършва добре" - това изречение поставя края на "Малката морска сирена" - най-новото детско представление на театър София.
Салонът светва, публиката ръкопляска, дребосъци хлипат безутешно в търсене на родителско обяснение. Току-що главната героиня е направила неуспешен опит за убийство, сдобила се е с крила, които не желае, и отлита самотна далеч от всичко.
Надеждата е грубо изкормена и сервирана сурова на невръстния зрител, вярата в доброто пляска с опашка в предсмъртни конвулсии.
Любимият принц е предпочел друга, въпреки саможертвата й и безочливо споделя този факт като естествен.
Онази печели, защото няма физически недъг. Освен това предстои голямо сливане на земи, така че немите русалки са свободни да се пръждосват. Приказката е свършила, но кое ли му е добре-то?
Андерсен за пореден път се е вмъкнал в живота на децата, а ние сме пуснали стария психопат да вилнее, защото като зомбирани повтаряме лъжата колко прелестни са историите му.
"Приказка за доброто, което понякога боли", казва в анотацията си режисьорът Василена Радева и на вас се пада задачата да оправдаете това житейско наблюдение пред четиригодишни, когато светът все още изглежда подреден и за такива "мъдри" уроци, слава Богу, още е рано.
Всъщност Василена е свършила великолепна работа. Трудно бихте могли да си представите по-красиво представление.
Сценографията на Свила Величкова е зашеметяваща, актьорите са фантастични, а Симона Халачева в ролята на Сирената печели симпатиите още с първата си поява.
Ако всички не бяха толкова старателни, може би щеше да е по-добре - болката щеше да е фалшива.
Но как сега да обясниш на дребосъците, че това, което на поколение след поколение насила се набива в гърлото до задавяне, не е детска приказка.
Това е автобиографичната изповед на един неприятен сърдит скандинавец с объркана сексуалност, който ние се чувстваме длъжни да славим, макар дълбоко в себе си да намираме за потресаващ.
Никой май не е чел архивите му, в които добре е описано защо приказките му са създадени толкова ужасяващи. На тоталната липса на любов в живота му се дължи и серия други плашещи фактори. Някъде там лежи и недоразумението, че "датски" и "детски" са едно и също.
Преди да са скочили защитниците на Андерсен и прочее класически перверзници под прикритие в излишна бран на... и те не знаят на какво - върнете се в четвърти клас и си спомнете що за удоволствие изпитахте след прочитането на "Малката кибритопродавачка", вкочанена между страниците на учебника ви по литература.
Детската смърт никога не е била поднасяна така безкритично и добросъвестно на доверчивите хлапета.
Жертвите на измръзване не са тема, от която смятате, че те имат естествена нужда, и вероятно ги щадите от подобни новини, но тук портата на ужаса е широко отворена, защото е маскирана като благ литературен жанр.
Затова не спираме да правим детски оперети, танцови спектакли, куклени постановки с този сюжет. Благодарим ти, Ханс, че не си се сетил да включиш и сцена с разложено любимо кученце, заклано заради тромавичката му походка.
Очевидно единственото, което е необходимо, за да валидираме нечия извратена фантазия, е етикетът "приятел на децата".
Чакайте, този урок не трябваше ли да е ключов и да нямаме доверие на непознати чичковци, които ни говорят за хипотермия, изпепелени войници или расово чисти пернати, пощадени от висшата каста не заради качествата им, въпреки вида, а точно защото принадлежат на него.
Да, животът е суров, дума да няма, и децата ни ще го разберат на някакъв етап.Добре е да ги подготвите или пък да ги оставите сами да го усетят - ваша работа, не ви се бъркаме.
Но кога приехме, че е добре да им причиним болезнена пенетрация на страдание от името на някаква патологична танатофилия, нахлузила като Ханибал Лектър одраното лице на детска проза?
Като отговорни родители вие ще предпазите децата си от всичко друго, но не и от тихия извратеняк с умрелите момиченца в главата.
И пак поколение след поколение ще поглъща ужас, опакован като болезнена истина за доброто и неистово зовящ за терапевтични сеанси... Иначе телевизията ви била виновна.
Ама карайте, всичко е добре, когато свършва добре, макар че Андерсен би написал такова изречение само през трупа ви.
Чела съм тези приказки и то доста преди 4-ти клас и определено се чувствах нещастна от начина, по който свършваха. За малката русалка плаках 2 дена...Но все пак в тях има и нещо хубаво. Научиха ме да разбирам хората, които не са имали шанс като моя, научиха ме да съчувствам и да бъда по-малко егоист. Има неща, от които не трябва да предпазваме децата си, ако искаме от тях да израстнат добри хора.
Започват вече да се уливат с тая политкоректност. Чудесни класичеки произведения биват осакатени заради болни мозъци като автора. Едно дете още като малко трябва да научи някои не съвсем приятни истини като че животът е гаден, светът е пълен с долни, завистливи и отмъстителни хора, няма такова нещо като "щастлив край", хората умират и не отиват на небето, ами ги ядат червеи. И деца умират, понякога от глад, понякога дори убити. Това е животът, за съжаление. Колкото по-рано се събудят, толкова по-добре ще се оправят в реалността. А не държани в розова клетка до някое време и после - шок. Така стават психопати и социални инвалиди, а не слушайки цитираните приказки.
Толкова много глупости събрани в толкова кратък текст... на автора не му е драго и се държи все едно Андерсен лично му е изял десерта
Аз пък, винаги съм се чудил, защо смятат тези приказки за детски. Красиви са и въздействащи, но не са за деца. Те просто няма как да ги оценят. Все едно , да преподаваш на първокласник интеграли. Има време и за по-сложните житейски уроци.
Tweety | 08.12.201614:46 ....... Едно дете още като малко трябва да научи някои не съвсем приятни истини като че животът е гаден, светът е пълен с долни, завистливи и отмъстителни хора, няма такова нещо като "щастлив край ........................ А според мен има също и обратна връзка. Светът е такъв гаден, защото възрастните бъразат да научат децата , че светът е гаден. И те го приемат за нормално и съответно не се стараят да го променят, защото от малки "знаят", че няма смисъл.
„Малката кибритопродавачка“ беше едно от малкото свестни неща които като деца учихме по литература. Какво да е по-смислено да изучават Хари Потър ли?
Нямаше телекран, но сигурно имаше скрити микрофони: освен това можеха да ги видят. Нямаше значение, нищо нямаше значение. Стига да поискаха, можеха да легнат на земята и да направят онова. При тази мисъл кожата му настръхна от ужас. Тя не реагира на прегръдката, дори не се опита да се отдръпне. Сега разбра какво се бе променило в нея. Лицето й бе пожълтяло и дълъг белег, частично скрит от косата, пресичаше челото и слепоочието й, но не това беше промяната. Талията й бе наедряла и изненадващо се бе втвърдила. Спомни си как веднъж след взрив на ракетна бомба, когато помогна да извлекат труп от някакви развалини, се изненада не само от невероятната му тежест, но и от неговата вцепененост и неподатливост, сякаш беше от камък, а не от плът. Така усещаше тялото й. Хрумна му, че тъканта на кожата й сега е съвсем различна отпреди. Не понечи да я целуне, нито заговориха. Като се връщаха през тревата, тя за първи път го погледна открито. Хвърли му мигновен, пълен с презрение и неприязън поглед. Почуди се дали неприязънта й се дължеше само на миналото им или и на подпухналото му лице и на сълзите, които вятърът изцеждаше от очите му. Седнаха един до друг, но не прекалено близо, на два железни стола. Видя, че тя се кани да заговори. Отмести крака си с няколко сантиметра и нарочно стъпка вейка с грубата си обувка. Забеляза, че стъпалата й сякаш са се разширили. — Аз те предадох — каза тя дръзко. — Аз те предадох — каза той. Тя пак го погледна бързо и с неприязън. — Понякога — каза тя — те те заплашват с нещо — нещо, което не можеш да понесеш, за което не можеш дори да помислиш. И тогава ти казваш „Не го правете на мен, направете го на някой друг, направете го на еди-кой си.“ Навярно след това се преструваш пред себе си, че е само трик и че си го казал само за да ги накараш да спрат, че не си го искал наистина. Но не е така. Когато това става, ти наистина го искаш. Мислиш си, че е единственият начин да се спасиш и си напълно готов да го използваш. Ти искаш да го направят на другия човек. Пет пари не даваш какво ще изстрада. Мислиш само за себе си. — Мислиш само за себе си — повтори той като ехо. — И след това вече не изпитваш същите чувства към този човек. — Не — каза той, — вече не изпитваш същите чувства. Като че ли нямаше какво повече да си кажат. Вятърът залепваше тънките комбинезони към телата им. Почти веднага им стана неловко да седят и да мълчат: освен това беше прекалено студено, за да седят неподвижно. Тя промърмори, че бърза за метрото и стана да си върви. — Трябва отново да се срещнем — каза той. — Да — каза тя, — трябва отново да се срещнем.
О, я всички деца заключени в розова стая с меки стени и хранени доживот със захарен памук, та сакън нещо да не натъжи крехките фини душици. Детството грам въобще не е някакъв светъл, весел и безгрижен период, и който твърди обратното, изобщо не си го спомня (и тук не става въпрос за проблемни деца, периоди и прочее) Хлапетата трябва да се научат на емпатия, а това няма как да стане, ако всичко е цветя, балони и Дисни. И като последна вметка - вече е презипълнено с малки принцове и принцеси, които пълнят очи и се тръшват ничком на пода всеки път, в който осъзнаят, че не са центъра на вселената и не всичко става по тяхната гайда. Малката русалка - Андерсеновата приказка - иде да ти подскаже, че понякога можеш да вложиш безкрайно много усилия и саможертва и пак да не стане твойта. А този опит, ще им се стовари на главиците и е по-добре да имат някаква подготовка за това.
Ти целия скован от злоба си, о шумен и разблуден град, и твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят! Че всяка вечер теменужена ти виждаш бедните деца и обидата незаслужена по изнурените лица. Съдбата рано ги излъгала, живота сграбчил ги отвред и ето ги: стоят на ъгъла, с прихлупен до очи каскет. Какво им даваш от разкоша си ти - толкоз щедър към едни, а към бездомните Гаврошовци жесток от ранни младини? Пред твоите витрини блескави накуп застават често те и колко скръб в очите трескави, и колко мъка се чете! Но тръгват си те пак одрипани, с въздишки плахи на уста, а тез витрини са обсипани с безброй жадувани неща... Ти целия скован от злоба си, о шумен и разблуден град, и твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят!
"Но кога приехме, че е добре да им причиним болезнена пенетрация на страдание от името на някаква патологична танатофилия, нахлузила като Ханибал Лектър одраното лице на детска проза?" Уау, на такова патологично-интелектуално изречение не бях попадал отдавна, изпуши ми грахчето докато му вникна и сред кристалната яснота, внесена от него, остана да виси плах въпрос: Каква ли краниална пенетрация е получил автора, та преди да сътвори тоз шедьовър не се е запитал защо, ако тези приказки са толкова ужасни, са просъществували толкова време? Явно носят послания, поуки и поне 1 идея по-голям смисъл от тоя пълен с чуждици манускрипт, иначе отдавна да са се размили с времето. Израстването и осъзнаването на реалността минава както през смеха, така и през сълзите, просто г-н Андерсен е избрал второто.
Мдаа! Мако! Много си добър! Трудно може да се добави нещо!
Робинзон Крузо, Гъливер, Малкият принц, ..нито една от тези произведения не е за деца. Защо сте решили, че Андерсен му е пукало кой ще му чете / играе произведенията. Казвам, това защото в статията се прокрадват някакви такива обвинения. Всеки автор пише каквото му е на сърцето, не е негова работа кое за кой "е подходящо"
Тези, които откриват в Андерсен единствено и само чудовище не умеят или не желаят да вникнат в написаното. Убягва им една дълбока духовна чувствителност, но това не ме учудва. Факт е, че децата също не могат да осмислят с ума си приказките, но някак ги усещат. Може би, защото все още не са загрубели и сърцата им са първично чисти. Духовността отдавна е нещо чуждо за този свят, хората бягат от нея, присмиват й се и очевидно не желаят децата им да изпитват нещо повече от физиологични нужди. Освен да получат образование, децата трябва да се научат и да се справят с чувствата си. Единствено психопати или хора на успокоителни биват лишени от емоции. Ако за първи път те се срещнат с негативните чувства при навършено пълнолетие не ми се мисли колко неща могат да се объркат. А и приказките на Андерсен не са изцяло тъмни - винаги прозира и някой лъч светлина.
Мако - "Тоя пълен с чуждици манускрипт" не е манускрипт, борецо срещу чуждиците. Е, може и да си прав и автора да е употребил глутеалната си мускулатура за написването...
manuscriptum manus - ръка; scribo - пиша и о, чувствителний Мако, извинявай, че не е с дървена пръчица или гъше перо върху пергамент, папирус или хартия - това коренно променя смисъла на написаното от мен.