Бит и душевност на пейката

"Пейките и книгите си приличат - и двете представляват форма на "публична частност", на интимно пространство, което широко се споделя." Мисълта не е моя.

Неин автор е британският детски писател Мат Пийл, а аз я споделям, защото намирам за попадения връзката между пейката и книгата.

И си мисля, че ако и онези, от които зависеше дизайнът на градската софийска среда (и по-специално най-чувствителните напоследък точки в нея - улица "Граф Игнатиев" и площад "Славейков"), можеха да мислят през подобно сравнение, сега нямаше да сме собственици на каменни паралелепипеди с дървени скари за сядане, дефинирани като пейки.

Може би щяхме да имаме публично пространство в столицата, което с нещичко да се отличи като дизайн, да се оттласне от удобната посредственост и само по себе си да се превърне в забележителност.

Коя според вас е най-известната пейка в София? Според мен тя е една - тази, на която седят баща и син Славейкови на едноименния столичен площад. Паметникът им, част от чиято композиция е и пейката, е там от 11.05.2000 г., а негов автор е Георги Чапкънов. Силата на този специален за литературата и градската ни култура монумент е в неговата човечност и в артистичния му "отворен финал".

Фигурите на Петко и Пенчо Славейкови са в реален, човешки размер, позите им не са героични, а делнични, а празното място на пейката до тях дава възможността на хората да "довършват" композицията по свой начин - например като седнат там. По този начин самото присядане на свободното до Славейкови място се превръща в нещо като артистичен щрих, във визуална промяна, чиято идея е творчески жест да се активира непрекъснато, като свободно и ненатрапчиво се преживява.

Всеки, "допълнил" паметника с присъствието си, го прави още веднъж уникален. Пърформънс в чист вид, без непременно да е указан и рамкиран като такъв в градската  среда. Точно това е, за което говори и Мат Пийл, като казва, че пейките и книгите са място за усамотение, което щедро се споделя.

Усамотение, защото самото сядане на пейка е вид излизане от потока на движение, моментно спиране за промяна на ритъма, за среща с някого или нещо, за вглъбяване или за съзерцание. И споделяне, защото единственият смисъл от това обществено усамотение е в достигането до някакви човешки или обществени изводи.

В този смисъл пейката си е направо социология!

Всъщност за нас, българите, пейката е специален елемент от ежедневието. В българските села тя е на особена почит - почти всички къщи, чиито двор има лице към улица, си имат пейка. Тя се инсталира близо до входа на двора и е нещо като наблюдателница, от която живеещите в дома съзерцават света около себе си.

Характерно е още, че всяка от тези селски пейки си има оригинален дизайн, който илюстрира бита, социалния статус и манталитета на своите собственици.

Има ниски и набързо сковани пейки, има такива с облегалки и подлакътници, пейки с две места и такива, които могат да приютят и най-близките съседи. Има пейки от летви, от тенекиени кутии за сирене, от щайги, от криви дървета, от палети. Има крадени от градинките пейки, пейки от бетон и още бетон, от камък, стъклени тухли и радиатори.

Селската пейка никога не е била само място за почивка или наблюдение. От нейната висока трибуна се раздават селските морални категории, правят се родови истории, замислят се стратегии, дешифрират се скандали, знаци, бъдеще и минало.

Пейката пред двора е сборен пункт, тя е точка на социализация, в която всички са равни, защото седят на една линия и пред себе си виждат едно и също. Равен старт и изначална липса на йерархичност между седящите - демокрация, откъдето и да го погледнем!

Сега нека с тази естествена привързаност към пейката, наследена от българското село, да влезем в града.

Първото, което хората в един класически панелен блок правят, когато се съберат да живеят в него заедно по вертикал, е да си направят пейка пред блока. Самата тя е брилянтна метафора за междусъседските отношения, социализацията на живущите и нивото на българщинАта им. Има разкекерчени и неподдържани пейки, на които почти никой не сяда.

Има редовно поддържани и посещавани от блоковото население пейки, които често заменят функциите на портиерна например. Има пейки, боядисани в цветовете на трибагреника и пейки с развято до тях българско знаме.

В някои по-единни и хомогенни общности обществените пейки са развити в цялостни външни обитаеми пространства. Най-често тези подобни на летни холове или кухни места са започнали да се образуват покрай определени общи интереси на жителите наоколо - пенсионери играят шах, безработни бичат белот, млади майки си говорят за бебета, домашни производители пробват ракиите си, съседи гледат футбол.

Характерното за тези спонтанни места за бърза социализация е, че те непрекъснато се обновяват от своите обитатели и носят естетическите белези на известна еклектика със силен утилитарен привкус.

На бай Гошо му останала една стара врата след ремонта - хоп, ето ти нова пейка! На Петров от първия етаж жена му изхвърлила старата булана- хайде пейката се сдобива с мека седалка. В междублоковото пространство на моя стар квартал "Дианабат" има изнесени цели стари холни гарнитури с все фотьойлите, диваните и табуретките, които сръчно са трансформирани в общи места за сядане.

Мирно съжителстват с обърнати поцинковани кофи, циментови градски кошчета за боклук и тухли четворки, върху които се мъдрят довлечени дънери, парчета шперплат или радиатори от старите, както и стари автобусни двойни седалки, бидони за зеле и дори изкорубени древни перални.

С подобна история и отношение към пейката нямаше как българите да не реагираме остро на онова, върху което ще се налага да седим по "Графа" в следващите поне 20-30 години. И най-обидното от всичко е, че то е напълно безлично, тотално безинтересно.

В него няма никакъв дух, никакъв диалог с онези, за които е предназначено.

Тези пейки са толкова банални и недомислени, че за пореден път ти става криво как в нашия град няма и не се създават места, на които да искаш да поседиш, заради естетическото чувство например. Монолитни и тежки, строени по две под 90 градуса като някогашните ъглови легла в социалистическите детски стаи за две деца или като така модерните през 80-те трапезарни ъгли.

Готови да поемат веднага стотиците залепени дъвки, тоновете фасове и траймвайни билети, натъпкани в основата им. Свързващият елемент между двете L-образни места за сядане в прословутите нови пейки е кошчето за боклук. Кое не е както сме си свикнали?!

Сядаш, а точно до носа ти - разтопен сладолед, недояден сандвич, бебешки памперс, пепелник от кола, разлят швепс, огризка от ябълка...

В краката ти - люспи от семки, които с времето ще станат част от композицията, тъй като никой няма да е в състояние да ги изчегърта изпод тежкия камък. За сметка на това прости форми, достъпен градски "лукс", свежичко така, понаправенко.

Както сме си свикнали от соца - тури яко мрамор, фонтани, едри градски мебели и бонбонени бои, па после кани дипломатическия корпус да ти се диви на малкия, но оправен градски център!

Как да искаме от хората, които са расли с представата, че това е върхът в оформянето на едно обществено градско пространство, да се сетят например, че именно пейките могат да бъдат артистичният детайл, който да превърне мястото в обект с естетически функции и значение?!

Кой от тези специалисти по градоустройство да се сети да поръча проекти за пейки на световни дизайнери, на български артисти, на студенти по дизайн например, като те са оперирани от всякаква мисъл за уникалност на градската среда?!

На какво да се надяваме от общински служители, чиито идеи за обществено удобство започват с подпетени обувки пред вратата и свършват с жълто-оранжева пльокаща настилка по Витошка и гранитни триъгълници и кубчета по Графа?!

Като обект пейката отдавна е в окото на изкуството на дизайна.

В Швейцария например дизайнерът Алфредо Аберли създава няколко специални публични места за сядане в зависимост от това какви биха били предпочитанията на различните типове хора. Т.нар. пейка El Filosofo например има места, които са за хора, предпочитащи да се социализират с другите, както и самостоятелни места за тези, които желаят  да съзерцават света в усамотение.

Негова е и пейката, наречена El Banquero, на която пък можеш да се храниш или да използваш лаптоп.

Друг артист - Доминик Шварц - създава специални пейки за Time Code Festival на Piazza-Tribunale в италианския град Болцано.

Те са направени от обикновени камъни, побрани в прости метални клетки с правоъгълни форми и с оформени места за сядане. Отгоре им има засадена зелена трева в елегантни дървени рамки. Поставени в определен ред една до друга, пейките изписват думата TIME.

Дизайнерите от Rocker Lange пък използват компютърна програма, за да създадат пейка, която предлага многофункционални места за сядане в едно. Тя има равна част, част, която следва извивките на тялото, част с облегалка и част за полягване.

Така дори, докато се разхождаш из града, имаш свободата да избереш точно къде да си починеш и да смениш физическото състояние и активност на тялото си по най-удобния за теб начин.

Кармела Богман и Роджър Мартенс отиват още по-далеч, като измислят хидравлични пейки, които могат да се издигат от земята при нужда, както и да се прибират пак там, когато пространството около тях трябва да остане свободно. Така гражданите имат още повече свобода и контрол над обкръжаващото ги пространство.

И в този смисъл със сигурност и гражданското им самочувствие е различно - те са активна и отговорна част от това, което ги заобикаля и за което плащат с данъците си, така че е нормално то да кореспондира максимално с техните нужди, да им служи, да ги кара да се чувстват доволни, че го притежават и се грижат за него.

Всички тези световни пейка примери не са случайни. Всеки един от тях представлява не само някакво физическо улеснение и мисъл за гражданите, но и покана за емоционално преживяване, за вид естетическо удоволствие.

Пейките, трупнати в сърцето на София, са олицетворение на цялата "мисъл" за нейното поддържане и осъвременяване като град - да метнем по една боя, да хвърлим по едни павета, па накрая да турим по нещо там да сядат, ама да не се застояват!

По света хората сядат на пейките, за да четат и съзерцават, за да дишат, да си говорят и да се попекат на слънце, да помислят или да изчакат някого. У нас искат да сядаме само в краен случай, за малко.

Да изчакаме трамвая, да си вземем въздух или докато отново сме в състояние да ходим. Пейките на хората по света са колкото да им помогнат да бъдат част от обществото.

Нашите са колкото да не е без хич. Затова и единствената запомняща се пейка от столичната градска среда ще си остане тази на баща и син Славейкови. Ако и тя не замине в неизвестност някъде по трасето на ремонта и не се окаже изместена от ъгловите каменни саркофази със свързващ елемент кошче за боклук.

Каквито ни специалистите по градоустройство, такива ни и пейките - посредствени.