Глава VII: Мислех си, че е невъзможно да ни хванат...

Получихме сигнал - щяхме да товарим. За да не будим подозрение, бяхме наели няколко отдалечени квартири. Трябваше да товарим в Марбея.

Аз и Мунер си харесахме „Макдоналдс" и зачакахме, разбира се, хапвайки за камуфлаж. Натовариха ни и тръгнахме, паркирахме колата в един подземен гараж и се разпръснахме из града.

На другата сутрин, рано сутринта щяхме да тръгнем. Решихме да тръгнем около 8 сутринта, когато всички тръгват за работа, така щяхме да бъдем незабележими.

Потеглихме, в пилотната кола шофьор беше Алваро, на втората кола Хорхе - наркоман, който работеше за мен, защото беше задлъжнял, в третата - един чилиец и мароканец. Наричахме го Чилено (чилиецът от испански), другият се казваше Чамако. В четвъртата аз и Мунер.

Искам да ви кажа, че пътят е много живописен, навсякъде има плантацийки от маслини, уханието е толкова силно, все едно пътуваш в бутилка от зехтин. От целия товар бяхме качили с нас единствено 300 килограма, беше много, но нямахме избор, щяхме да се върнем, но трябваше да сменим колите.

Изминахме над 600 километра, бяхме спокойни, никой от нас все още не знаеше какво може да ни очаква, ако сгрешим. Бяхме самонадеяни. Ако бъда честен, повярвах си много, всички тези контакти ме караха да се чувствам недосегаем.

Мислех си, че е невъзможно да ни хванат, след като внимаваме. Всеки път, а това беше често, сядах и се насмърквах до откат, продължавах с дни. Обикновено в компанията на момичета, всички до една бяха наркоманки, единственият начин да имат материал беше да бъдат с мен, винаги ги черпех.

След като се насмърка, човек става приказлив, обикновено засягах темата за недосегаемостта. Освен че тази тема действаше на либидото ми, харесваше ми да съм дървен философ. Както вече знаете, не се оказах прав.

Градът, в който продавахме, беше областен град, намира се в центъра на Испания, не е малък, но мен ме задушаваше. Бизнесът вървеше с пълна пара, покрай готини барманки бяхме обхванали вече и студентите.

Отваряхме баровете в 23 часа. После ги затваряхме в 5.30 ч сутринта. В пет отваряхме друг бар „Палермо", с такова работно време имаше само още един бар „Студио 54", там също държах продажбите, но охраната не беше моя.

След като затваряха тези два в 9.30 часа, отваряхме трети бар "Кайехон", този бар работеше до 12 часа на обяд. Страхотно работно време. Всичко това беше свързано с работни лицензи.

Тогава започнаха проблемите с Хуанхо. Хуанхо се дразнеше от Мунер, не му харесваше, че прекарваме доста време заедно, от друга страна Мунер не харесваше Хуанхо. Хуанхо реши да постави под съмнение нашето бъдеще заедно, искаше да замине, тогава не го разбирах, сега вече да.

Хуанхо не искаше да ме измести или смени, искаше той да се махне. Беше натрупал известна сума и искаше да приключи, но не беше така лесно. За да приключи той, трябваше аз да застана на негово място.

Трябваше да заминем за Италия, един малък град Матера и там да се срещнем с човека, вербувал Хуанхо. Аз трябваше да поема ангажимент, че ще се справим и без него.

Матера е много стар град, тук Мел Гибсън е снимал „Страстите Христови". Когато пристигнахме, забелязах, че Хуанхо не беше същият човек, беше много напрегнат. Бяхме отседнали в една вила. На сутринта Хуанхо го нямаше, не знаех какво става.

Слязох в столовата, когато ме видяха, хората там замлъкнаха, една жена се изправи, представи се като Сеньора Ана, даде ми златното „Розарио" на Хуанхо. Повече никога не го видях, нито чух за него.

Сега аз трябваше да върша тази работа, никога повече нямаше да имам мобилен телефон, винаги, когато трябваше да говоря с някого, трябваше да отида лично при него.

Сеньора Ана беше много красива жена, колумбийките са най-красивите жени в Латинска Америка, независимо от титулуваните венецуелки. Когато говориш с образован човек, си личи. Извини се, че съпругът й го няма и продължихме разговора. Ако бъда искрен, чувствах страшно влечение към нея, не го криех - гледах я предизвикателно.

Разказа ми за това, което правят, за възможностите, които имат, суха теория, сякаш си на интервю за работа. Бяха много доволни и сега искаха да замина за Галисия, там трябваше да се срещна с Виктор Мануел Сендон Вазкес - Чари. По случай нашата среща, Доня Ана ми подари „Ролекс Daytona".

От мен се искаше доставките при Чари да стигат до вътрешността на страната и Европа. Чари живее в центъра на Пуенте Деуме. Едва ли има човек, който да не знае с какво се занимава. Неговата показност беше пословична. По-късно това селище щеше да ме вкара в затвора.