Това не е случка с дълбоки социални корени, не е резултат от натрупани обществени грешки. Тази
констатация на журналистката Елена Кодинова в нейната статия, посветена на последното убийство в Студентския град, е теза на мнозина. Тази теза издиша...
Като за начало, на всички несъгласни, бих препоръчал да напишат в google "ученик преби"; "ученик бе пребит"; "младеж преби"; "младеж бе пребит"; "студент преби"; студент бе пребит". Ако сте търсачи на силни усещания, заменете "преби" и "пребит" с "уби" и "убит".
След натискането на бутона Enter могат да изправят косите на всички, които досега са си мислили, че става дума за някакви дребни прояви на буйната младежка кръв, епизодични изблици на патологична агресия или логична развръзка на поредна криминална разпра...
Неизкушеният в морето от информация гражданин (зрител, читател, слушател) няма как да разбере колко сериозен е проблемът и заради филтрацията, въведена от МВР. Една сериозна част от тези случаи никога не попада в полицейските бюлетини, а оттам и в зажаднелите за кръв и лоши новини
лешоядски медии.
Причината е, че когато става дума за среднощни дискотечни или кръчмарски побоища между непознати компании, заявителските материали не се вписват в съответните дневници. Така част от трудноразкриваемите престъпления не се завеждат. Казано с други думи, ако случаят не е прекалено тежък, просто не се завежда, за да не се налага да се разкрива.
Защото статистиката е над всичко и е важно да се отчита ръст на разкриваемостта, но кажете как да
разкриете поредния побой по късни доби из калните градски кьошета...
И така - младите се обиждат, псуват, бият и убиват на общо основание. Вербалната агресия в семействата, училището, свободното време често се превръща във физическа - и то при най-невероятни, незначителни или направо малоумни поводи.
Както може и да се очаква, често в катализатор на този болезнен процес се превръщат различните упойващи вещества - алкохол и дроги от всякакъв вид и порядък. От друга страна с развитието на технологиите като печално саморазрушително средство се е утвърдил лекият автомобил, който вместо за придвижване, не престава да играе ролята на машина за (само)убиване...
Кръвта на нашето бъдеще се лее, а костите на мечтите ни се трошат по улиците, в дворовете на училищата, пред университетите, до дискотеките, в кръчмите, а както се видя тези дни и в скромните стаички на мизерните студентски общежития.
Следват болката на роднините, празните от сълзи очи и некролозите с абитуриентските снимки.
Периодично всяка драма се припомня преди, по време и след нескончаемите съдебни дела, в които се говори за мотивите и оръдието на престъплението, за озверели съучастници и пасивни свидетели, за кръвнина и възмездие, за обезщетение и справедливост...
Така е по-лесно - всеки случай си е сам за себе си. "Това не е случка с дълбоки социални корени, не е резултат от натрупани обществени грешки".
Криминалните репортери тичат при близките на засегнатите с фундаменталния въпрос: "Как се чувствате?; полицаите вдигат ръце - "не можем да огреем навсякъде"; общинарите обещават промени; политиците коментират загрижено; психолозите дават съвети.
Всеки играе своята главна или второстепенна роля (мнозинството гледа сеир в миманса) в този театър на абсурда, който не спира да продуцира трагедии.
Питате и ще ви кажа. Една от основните причини за този ежедневен ужас е в безграничния егоцентризъм, който води до липса на човечност. В корените на всичко това е неспособността ни да приемем Другия и то с всичките му силни и слаби страни.
Така дебелият ни съученик става "оня тлъстия", отличникът е "зубър", футболистът е "надут гъзар", мълчаливият е "задръстеняк", приказливият е "досадник", пиещият е "пропадняк", трезвеникът е "убитак", шофьорът от съседната по-скъпа кола е "крадец", шофьорът от съседната по-евтина
кола е "скъсаняк". Това се отнася и за женския пол, разбира се.
Заради по-скромната си физическа сила, той по-често изчерпва отношението само с ругатни, но пренебрежението към останалите не е по-малко. Хубавицата в класа е "тъпа", умницата е "грозна" , спортистката е "мъжкарана", пълничката е "дебела", слабичката е "спица". С тази ученическа заготовка на 20 - 25 г. играта загрубява. Зад всеки успех прозира проституция, зад всеки неуспех
мързел.
Лепенето на етикети обаче не помага на никого, а напротив - опитва да се опрости изначално сложния свят на човешката личност, в който много от определенията без кавички съжителстват в конфликт, баланс или дори хармония.
Другият не ни е враг. Мнозина може и да не го приемат за брат, но по важното в случая е да не гледат на него като на враг. Спасително е да гледат на него като на човек с чест и достойнство, с права и задължения, с таланти и неумения, със своите странности.
Последните две десетилетия ни разкриха такива каквито сме, отърсили се от тоталитарния похлупак. Дребната престъпност и битовите посегателства се губят там, където царстват държавната престъпност и нейните посегателства.
По този повод известният български журналист Димитър Бочев (виж вдясно) казва: "Хората някак не разбират, че демокрацията е несигурност, животът като цяло е несигурност, сигурна е само смъртта. И когато днес сме изправени пред този царящ във всички клетки на обществения организъм разврат и виним за това демокрацията, мисля, че това е дълбоко несправедливо.
Не демокрацията е виновна, виновни сме ние самите. Бърнард Шоу, когото много ценя като писател,
като гражданин - не толкова, защото не мога да ценя един гражданин, който прие сталинска награда, но безспорно той е много умен, с прекрасно афорично мислене и казва в една от пиесите си така: и най-добрата демокрация не може да надрасне, да надхвърли равнището на собствените си избиратели.
Ето го ключът към ситуацията в милата на татковина... Демокрацията ще бъде толкова добра, толкова лоша, толкова морална или аморална, колкото са добри, лоши, морални или аморални хората, които я изграждат".
Е, уважаеми. Кой е е отговорен? Разбираме ли ние по каква земя ходим и какво добро и зло са ни завещали предците. Трети март е - та дядовците на днешните убийци и убити, (вчерашни съквартиранти) ляха пот и кръв по фронтовете на шест войни и безброй вътрешни конфликти, все в името на България.
По това време бабите им гледаха по десет деца и немощни родители, оряха, сееха и жънеха, все в името на България. На тяхната, нашата и вечната България. Какво падение - техните внуци стигнаха дотам да се избиват за (или на) половинка ракия, фенско шалче или настъпване в дискотека...
Загърбили старите проблеми и неподготвени за вълната на новите предизвикателства, ние сме неспособни да излезем от този филм на ужасите. Така че това е случка с дълбоки социални корени, която е резултат от натрупани обществени грешки. А всичко започва от преоценката на Другия.
Да, той не ни е враг.
