Професия: свалячка

Пиша това, седейки в един бар, а мъжът до мен цяла нощ се опитва да ме заговори. Каза ми следното: "Ще се опитам да не те разсейвам твърде много, но все пак ще бъда тук, в случай че искаш да си починеш." Благодарих му, а той на свой ред ме попита откъде съм.

"Още не е време за почивка," отговорих аз

Половин час по-късно, същият мъж се обърна към мен и ми каза: "Когато ми каза да изчакам и че още не е време за разговори, много ме изненада. Не знам дали това е естественото ти поведение, или дали си го планирала, но ме накара да почувствам нещо, което не съм чувствал от много години, и намирам това за много привлекателно".

Така живея сега. Това правя. Дори не се интересувам от този мъж. Обещах му, че когато ми свърши батерията на лаптопа, ще го оставя да ми купи един шот текила. Така се случват нещата в моя свят - действаш тогава, когато аз ти кажа, или въобще не действаш.

Аз съм професионална пикапърка и съм плашещо добра в получаването на това, което искам

Когато мъжката общност на професионалните свалячи стана популярна преди около пет години с издаването на книгата на Нийл Строс "Играта", повечето жени бяха вбесени. Те приемаха пикапърството като начин да превърнеш жената в алгоритъм, с който да подредиш определена поредица от числа и да забиеш някоя мацка.

За тях пикапърството беше най-лошото въплъщение на мъжкото превъзходство, тъй като според тях мъжете налагаха нежелани практики на жените и се интересуваха от тях само доколкото биха могли да ги вкарат в леглото си. Аз обаче реших, че искам да пробвам да овладея точно това умение.

Не съм родена като човека, в който съм се превърнала в момента. Първата ми целувка се случи, когато бях на 17 и беше с най-добрия ми приятел, който беше неприкрит гей. За първата си "истинска" целувка чаках до края на гимназията. Бях девствена през цялото си висше образование и правих секс за първи път на 22 години (с първото си гадже).

Сексуалните и романтични връзки бяха мистерия за мен - мистерия, която ми се струваше доста плашеща

Мога да изброя всеки хормон, който се отделя в мозъка ви, докато се влюбвате (в груб хронологичен ред: фенилтиламин, допамин, норепинефрин, окситоцин и ендогенни морфини) и да ви дам еволюционно-биологична причина за това защо харесвате определени хора (всичко е свързано с оцеляването и значението на прехвърлянето на вашите гени).

Ала в началото на 20-те си години, нещо не се вписваше в цялата картинка и накрая осъзнах, че повече не мога да виня своята (и чуждата) незрялост или лош късмет.

За мен професионалните пикапъри бяха група хора, които колективно се опитваха да разбият кода на романтичното самоосъществяване - код, който самата аз се опитвах да разгадая от години.

Потопих се в мъжкото пикапърско общество, защото аз също исках достъп до тайните, с които да си осигуря желаните от мен партньори. Не е изненадващо, че повечето пикапъри с готовност приветстваха едно младо момиче, което искаше да се учи от тях.

Учех всички неща, които и те - от невролингвистично програмиране, през хипноза чрез разговори, та чак до техниката Александър - и започнах да го използвам при срещите си с мъже

Очарована от идеята, че привличането е нещо, което съм способна да контролирам, започнах да чета "Изкуството на прелъстяването" на Робърт Грийн (което и до днес си остава любимата ми книга) и започнах научно да прилагам техниките от нея към едно момче, което харесвах навремето и за което бях убедена, че не е в моята категория.

Той беше висок 198 сантиметра, и на 22 години вече беше известен моден фотограф с буйни тъмни къдрици, омайващ поглед и гадже-супермодел, която по-късно участва в една от кампаниите на Agent Provocateur. По това време не ме притесняваха етичните съображения на това, че е обвързан, защото честно казано не вярвах, че това, което щях да опитам, наистина щеше да проработи.

Обаче какво се случи - една вечер имаше негова изложба в една галерия, а гаджето му го замери с чантата си, защото си бил говорил с мен. Почти веднага си тръгнах от събитието, защото не исках да бъда причината за конфликт. По-късно през нощта, около 1 часа, получих SMS от него: "Отрязах окончателно гаджето. Кофти, но трябваше да го направя".

Легнах си шокирана. Както с Нео в "Матрицата", изведнъж се оказа, че знам нещо, което не съм подозирала колко ефективно може да бъде

Колкото повече се въртях около пикапърите, толкова повече ме вбесяваше женската литература, посветена на връзките. През изминалите години бях изчела всичко, защото исках да попия всяко знание, което би ми помогнало да се сдобия с мъжа на мечтите си. Обаче открих, че книгите за жени са най-жалкото, не-феминистично и омаловажаващо нещо, за което бих могла да си помисля.

Според повечето от тях трябваше да съм пасивна, за да привлека вниманието на някой мъж и че просто трябва да отида в някой бар и да чакам да ме заговорят. А ако не ме заговори някой, значи просто не си пада по мен, а аз трябва да приема този факт и да премина нататък.

Или че трябва да спечеля някой мъж, бидейки "себе си", което означава да ходя на фитнес, да се обличам секси и да се гримирам. Нещо сериозно им куца на тези теории.

Професионалните пикапъри, от друга страна, ме научиха да излизам и да си взимам  това, което поискам

Те ме посъветваха да изваям личността си по собствено усмотрение, така че да се превърна в интересен и хващащ окото обект и да осъществявам директен контакт с мъжете, казвайки нещо сладко или умно. Научиха ме как да определям целите си и да ги преследвам по възможно най-ефективния начин.

Научиха ме, че няма мъж - независимо от статуса му - който да не е достъпен за мен. Казаха ми да се отнасям с отхвърлянето като с изгубването на живот в някоя видеоигра - да отърся рамене и да започна отначало. Те ми дадоха самочувствието, от което имах нужда, за да преследвам нещата, които искам.

Жените трябва да разполагат със същия арсенал от тактики, който аз използвах в собствения си живот, така че да бъдат активни в изграждането на връзките, които желаят.

Жените трябва да са способни да станат от столчетата пред баровете и да започнат да изживяват фантазиите си на момента.

Животът е твърде къс, за да чакаме някой друг да ни даде това, което искаме

Не казвам, че пикапърството винаги е било само цветя и рози. Кофтито на това успешно да преследваш мъжете, които си смятала за идоли, е, че може да се окажеш достатъчно близка с тях, за да видиш техните недостатъци, пукнатините в пиедестала им.

Не че очаквам мъжете да са съвършени; и все пак няма как да не те заболи сърцето, когато слабостите им се оказват най-голямата ти пречка пред интимност с тях.

По-вредното е, че пикапърството ми е позволило да оставам в нездравословни връзки много по-дълго, отколкото би трябвало. Станала съм толкова добра в свалките, че мога да удържа някой до мен дори и той да не е особено подходящ за мен, дори и ако никога няма да се отнася с мен както трябва, дори и ако всъщност не желае връзка. Това е като докосването на цар Мидас.

Има моменти, когато ми се иска да можех да се отуча от всичко, което вече зная, да можех просто да си седя на бара и да чакам някакъв мъж да се приближи, защото тогава поне нямаше да се налага да мисля толкова много за всичко.

Но когато всичко друго се провали, винаги зная, че имам как да получа това, което искам

Мъжът до мен в бара, който започна да чете тези редове през рамото ми и казва, че е много впечатлен от стила ми на писане, си е написал телефонния номер на касовата бележка от бара и го е пъхнал под лаптопа ми. В случай че реша да приема предложението му за шотовете текила по-късно вечерта.

Знам, че никога няма да бъда сама, ако не го желая, защото винаги ще зная как да се доближа до човека, който искам, и да се възползвам максимално от потенциала за интимност с него. Но най-важното е, че се будя всеки ден и когато се гледам в огледалото, съм доволна от себе си, защото зная, че правя каквото зависи от мен.

Оползотворявам максимално своя романтичен потенциал във всеки ден от живота си

И най-дълбоката ми надежда е, че някой ден ще намеря мъжа, който ще ме приеме такава, каквато съм, който ще обича несръчната зубрачка от гимназията, която толкова е жадувала да бъде обичана, че е научила всичките тези глупости, и който ще обича образа, който съм станала сега, защото ще проумее колко страст и усърдие са вложени в създаването му.

Някъде все пак трябва да има мъж, който да иска за партньорка жена, толкова дълбоко потопила се в личния си образ, че го е преодоляла и е излязла от него като Афродита от морските вълни, с изпъчени цици и въоръжена до зъби.

И когато срещна този мъж, ще зная как точно да подходя към него и да го спечеля. Все пак това съм правила през целия си живот досега, нали?