Реших и аз да споделя своите мигове, които изживях това лято и които завинаги остават в съзнанието ми като прекрасен спомен. Посетих невероятно красиви кътчета в България, опитах традиционни български гозби, бях и в пещери, преживях много емоции и на страхотно офроуд пътуване до връх Свети Илия над село Ягодина.
И ще разкажа не заради наградата, защото дори и да спечеля, няма да мога да се възползвам от нея, а просто защото ми се иска у хората, които не са ходили на тези места, след като прочетат моя разказ, да се породи желание непременно да отидат и да се насладят на гледките.
Пътуването беше организирано от моята приятелка Катето, която от дълго време живее в Щатите. Специално си дойде това лято в България, за да прекараме заедно ваканцията. Тръгнахме за Девин с няколко набелязани места, които непременно трябваше да посетим.
Докато тя шофираше и постоянно се радваше на красивите гледки, неин верен навигатор беше 15-годишният ми син. У него бяха картата на България и огромния фотоапарат на Катето. Следеше внимателно маршрута и от време на време правеше снимки на дърветата, на полята, на селцата през които минавахме.
Първа спирка
Първата ни спирка беше за кратко край язовир "Въча". Нямаше как да не спрем. Язовирът е доста дълъг и с най-високата язовирна стена в България, а природата покрай него е невероятна. Невероятни са и малките къщички върху понтони, които са разположени в самия язовир. Там човек спокойно може да се отдаде на риболов. Разбира се, направихме и снимки.
Продължихме пътуването си, като подминахме Девин и спряхме при пещера Дяволското гърло. За наш късмет, успяхме да се вместим в последното за деня посещение в 16 ч. От нашия екскурзовод научихме, че името на пещерата идва от формата на бившия вход, която наподобява дяволска глава. Там се намира и най-високият подземен водопад на Балканския полуостров.
В началото е малко страховито, когато човек чуе бучащите води на подземния водопад. После, когато види усмихнатото лице на младия екскурзовод, всички страхове се разсейват. Интересното е това, че водите на реката в един момент се губят мистериозно в подземни галерии и след това отново излизат на повърхността.
Сигурно заради това в една легенда се разказва, че именно тук Орфей се спуска в подземния свят на бог Хадес, за да спаси своята любима Евридика... На излизане от пещерата ни посрещнаха усмихнатите лица на местни хора, които ни предлагаха всевъзможни билки, мед и сладка от горски плодове. Взехме си, разбира се, хората бяха толкова любезни, че нямаше как да им откажем.
Няма да забравя и онзи дядо, който наред с всички билки ми тикна в ръцете и мурсалски чай, като ми смигаше дяволито и ми шептеше, че непременно трябва да сваря от този чай на мъжа си, защото бил "българската виагра"... Докато се отправяхме към колата и си говорехме с приятелката ми къде ще си търсим да пренощуваме, един от местните продавачи на мед и билки се приближи до нас и ни предложи да отидем до село Ягодина.
Нашият си Гранд каньон и леля Виолета
Каза да отидем в заведението на центъра и да търсим леля Виолета, тя щяла да се погрижи за нас. Аз, честно казано, не бях много навита, но моята приятелка веднага се съгласи, привлечена от идеята да бъде сред хората, в малкото балканско селце, да хапне от техните гозби и да подиша от техния въздух. Каза ми, че в Америка й е омръзнало да ходи на почивки по хотели, с басейни, било скучно и еднообразно, искаше да се докосне до самобитността на родопчаните. Нямаше как, съгласих се.
Преди да отидем в Ягодина, решихме да посетим Триград. Непременно трябва да отбележа, че пътя минава покрай река Триградска и небезизвестното Триградско ждрело. Не намирам думи да опиша каква гледка се разкриваше пред очите ни. Величествена! Уникална! Ждрелото представлява отвесни мраморни скали, които са покрай реката. Западната стена на ждрелото се издига на височина 180 м, а източната достига до 300-350 м височина. Общата му дължина е 7 км. и въпреки, че същинското ждрело е 2-3 км, чух, че го наричат "Българският Гранд каньон".
Пристигайки в Ягодина, бързо се ориентирахме за центъра на селото и намерихме заведението. Нямаше как да сбъркаме. Това беше един неголям площад, който беше заобиколен от джамията, кметството, хотела и кръчмата. Намерихме леля Виолета, която радушно ни посрещна и ни предложи да спим в дома й срещу скромна сума.
Съгласихме се, с уговорката, че после ще вечеряме при нея в заведението и ще ни гощава с родопски специалитети. Седнахме на маса отвън и зачакахме гозбите. През това време пиехме истински айрян, от домашно краве мляко, какъвто никога преди не съм пила и наблюдавахме наоколо - децата, които играеха, кравите, които се връщаха от паша. Завързахме разговор със симпатично момиче, което ни сервираше.
С джип до "Орлово око"
Разказа ни интересни неща за тяхното село, за това как всяка Нова година се посреща от жителите и гостите в центъра, където се пали огромен огън и до сутринта всички се веселят около него и играят хоро. Към нейния разказ се присъедини и леля Виолета, която ни каза и за една нова атракция - пътуване с джип до "Орлово око". Не знаех какво е това.
Съгласих се, защото моят тийнейджър на секундата беше готов да тръгне, само като чу, че до там се пътува със специално пригоден джип. Вечеряхме и се разбрахме за сутринта да отидем до "Орловото око". А за вечеря опитахме пататник, хапнахме и качамак, имаше и кавърмичка от задушено пилешко със зеленчуци. Пръстите да си оближеш...
Рано сутринта нашият нов гид Жоро ни чакаше с джипа си. По пътя ни разказа, че това е едно място на връх Свети Илия над селото. Там е построена единствената по рода си в България площадка, монтирана на ръба на скалите на височина около 1600 м. Площадката е изградена от местните момчета от туристическото дружество.
Стоманено-бетонната конструкция издържа тежест до 3 тона, а материалите за направата й са носели къде с магарета, къде и сами на гръб. От там се открива невероятна гледка - вижда се село Ягодина, Борино, в далечината планините от Гърция, в дъното Пирин и малка част от Рила.
Пътуването до върха беше доста екстремно. Наистина само с джип може да стигнеш до "Орловото око" или пеш... но си е далечко. Когато пристигнахме пред нас се разкри невероятна панорамна гледка. Слънцето огряваше приятно. А очите ми не можеха да се наситят на гледката, която се разкриваше. Това непременно трябва да се види!
Стъпих и на площадката, изпитвайки известен страх. Но непременно трябваше да направя снимки от там. Имах чувството, че сякаш "вися" във въздуха. От там се разкрива невероятен изглед. Вижда се част от Буйновското ждрело и колите, които пъплят по шосето са като мравки. Моята приятелка беше много впечатлена и непрекъснато щракаше с фотоапарата. Наистина си беше незабравимо преживяване и си заслужава!
След това офроуд пътуване, запълнено с приятен и непринуден разговор с нашият екскурзовод Жоро, се заехме с приготвяне на багажа. Взехме си "довиждане" с леля Виолета и дружелюбните хора, с които разговаряхме в местната кръчма и с уговорката непременно отново да ги посетим. Ние си скътахме незабравим спомен от Ягодина, сигурна съм, че и те ни запомниха -двете приятелки, едната от които от доста време живееща в далечна Америка, тръгнали на екскурзия из България и любопитния тийнейджър, незаменим навигатор в това пътуване.
Елха под земята
Продължихме пътешествието си към Ягодинската пещера. Преди да стигнем до нея, минахме Буйновското ждрело. От двете страни на тесния път се издигат варовити отвесни скали, които са в невероятна близост една до друга и в един момент сякаш се допират една друга. Гледката е впечатляваща, човек трябва да спре и да й се полюбува.
Неусетно стигнахме до Ягодинската пещера. Тя също е уникална, защото в нея има безброй сталактити, сталагмити, сталактони и дори пещерни перли. Разбрахме, че в пещерата са открити следи от живота и бита на хора, живели около ІV хил.пр.Хр.
В една от залите целогодишно има украсена с гирлянди елха, която запазва свежестта си няколко години. От нашия екскурзовод научихме, че всяка година на 31 декември с/у 1 януари се събират спелеолози, за да посрещнат Новата година.
След Ягодинската пещера отново се отправихме на път, като за втория ден целта ни беше вечерта да достигнем до Кърджали. Минахме през Широка лъка, разбира се спирахме да разгледаме и да направим снимки, Пампорово, после Смолян, Ардино, разни селца. Следващата точка, преди Кърджали, беше село Татул, община Момчилград.
С помощта на картата, а също и с питане, стигнахме бързо и лесно до село Татул, където посетихме Скално светилище, в което се предполага, че е бил Храмът на Орфей. Счита се, че светилището е по-древно от египетските пирамиди. На най-високото място в скалата има изсечен гроб до който водят каменни стъпала. По всички скали наоколо се наблюдаваха изсечени стъпала, улеи и ниши. Със сигурност на учените ще им е необходимо още много време и работа, за да разберат всичко около това мистично място.
Още беше рано за Кърджали и затова решихме да посетим още едно природно чудо. Поехме към село Зимзелен, където посетихме скалния феномен Каменната сватба. Смята се, че тези скални пирамиди са формирани преди 40 млн.г., когато Източни Родопи са били дъно на море. Самите скални фигури наподобяват хора и животни. Интересна е легендата, която разказва, че по време на сватба духнал лек вятър, отвял воала на булката и всички сватбари като я видели се вкаменили.
Посетихме и странните каменни образувания, наречени Каменни гъби. И наистина си бяха като гъби - отдолу с тесни и дълги пънчета, а отгоре с широки шапки.
На следващия ден посетихме Перперикон. Бяхме си го оставили за накрая и си заслужаваше. Това е огромен археологически комплекс, в който и днес продължават разкопките, защото има още какво да се разкрива.Счита се, че разкопките разкриват голям скален град от римската епоха, както и че на това място е било прочутото в древността светилище на Дионис. Целия комплекс заема площ от 12 кв.км.
Всичко, което видяхме до тук показва, че Родопите са били люлка на древни цивилизации и култури.
Безкрайно сме доволни от преживяното и се надявам следващото лято отново да си организираме екскурзия из България, за да покажем на нашите деца с какви невероятни богатства разполага нашата страна.
