Уес Андерсън го направи отново. Заедно с братята Коен това трябва да е най-хомогенният филммейкър на света. Не знам как успява, но на човек са му нужни точно два случайни кадъра от филмите му, за да разпознае с кого си има работа - такъв беше дори "Фантастичният мистър Фокс" (най-добрата стоп-моушън анимация на всички времена, както и най-несправедливо пренебрегнатата на наградни церемонии такава). Като се има предвид, че Moonrise Kingdom е поредна стъпка във филмография, която съдържа в този ред: Bottle Rocket, Rushmore, Royal Tenenbaums, The Life Aquatic и The Darjeeling Ltd., човек буквално може да си предвиди реакцията на този филм до най-дребните нюанси. В моя случай - като фен на всичко изредено, се оказа поредна сюблимна хаховщина, която залепи нелепа усмивка на лицето ми още от първите секунди на началните надписи.
И тя не слезе оттам за всичките час и половина. Винаги съм се опитвал да сложа пръст на това, което дефинира Уес-Андерсън-преживяването и никога не съм успявал. Факт е, че човек може да проследи стилистичните особености във филмографията му с лекота - от оувърдреснатите сетове, топлите филтри, хоризонталните панове, прескачащи от герой на герой, странните внезапни зуумове... та чак до неминуемите участия на Бил Мъри и Джейсън Шварцман, които всеки път се чувстват толкова комфортно във филмите му, че сигурно се питат (аз поне се питам) - стават ли за нещо друго извън тях? Много обичам тази авторска консистентност, но не това е, което ще отговоря, ако някой ме запита след филма "защо ти хареса Кралството?" Колкото и да е тъпо - ще отговоря "Човече, нямам шибана идея, но беше страхотно!"
По случай Moonrise Kingdom планирах поглед назад към цялата филмография на Андерсън, пълна с живи, дишащи карикатури, всички излети като по калъп на пръв поглед, а всъщност толкова различни и запомнящи се... но това просто е невъзможно. Във всеки негов филм има буквално хиляди дребни детайлчета (от който и да било аспект от правенето на кино), които подсъзнателно те бутат в посока 10/10, а на финала се оказва, че е останала само въпросната идиотска усмивка и усещането, че няма друг режисьор, заради който да получиш такава.
Не е много (или пък всъщност е всичко?), но все пак:
Moonrise Kingdom е историята на две 12-годишни влюбени гълъбчета
Едно момченце-сираче, което изрязва дупка в палатката си (покривайки я след това с постер на Рита Хейуърт) и се чупи от бой-скаут лагера на Едуард Нортън; и едно момиченце, нещастна дъщеря сред много братчета в дисфункционалното по дефиниция семейство на Франсис Макдормънт и Бил Мъри, което момиченце след години вероятно ще се превърне в Гуинет (Маргот) Полтроу (Тененбаум).
Брус Уилис е разследващият полицай; а Тилда Суинтън е поредната завършена кино-кучка, която винаги така й отива да играе - шефка на социалните служби, тръгнали по петите на избягалото момченце. Боб Балабан пък е нещо като градинско джудже, което винаги е показано от кръста нагоре (сигурно защото милиметрите не стигат - преди са били 35, сега са 16...) и с отработена интонация на метеоролог по телевизията, разказва историята.
Деликатни, трогателни и изненадващо романтични
А в нея Сам и Сузи се срещат от двата края на една тревясала нива с вятърна въртележка по средата. После се събличат. После се целуват с език. После си лягат заедно в палатката. Повтарям - това са 12-годишни деца. Уес Андерсън снима 12-годишни деца, които извършват изброените действия (освен това Сам пуши и рисува голи жени, а Сузи се разхожда около 10 минути по сутиен и тежък грим), и го прави така, че тези сцени да не изглеждат нито сензационни, нито самоцелни, нито насилени... А, вместо това - деликатни, трогателни и изненадващо романтични: от първата среща с онази страхотна канонада от недоизказаност (имаше я донякъде и в трейлъра); през кулминационната сцена с кървящите уши и обеците от кукички за риба и препарирани бръмбари; та до завършващия кадър, в който Сузи уж гледа нас и ни казва "до след 2-3 години", а всъщност хвърля поглед към очертаното с бели камъчета Кралство на пълнолунието, нарисувано от Сам. Абсолютно невероятно е с каква лекота и непринуденост Андерсън прокарва взаимоотношенията между двете деца (два дебюта, между другото) и сигурно бих посочил това, ако трябва да съм сериозен след онзи неприятен въпрос по-горе. Не е много изненадващо де, след като той успя да направи истински хора с истински проблеми от няколко плюшени лисици.
Докато Сам и Сузи се срещат, събличат, целуват с език и си лягат в палатката, ги гонят някакви дечурлига, кучета, както и Брус Уилис, а накрая следва шоудаун с библейски пропорции, придружен с гръмотевици, който навява повече на неосъществен апокалипсис от "A Serious Man", отколкото на онази сцена от "Шесто чувство", примерно.
Ретро излъчването
И понеже споменах визуалните трейдмаркове на Уес Андерсън, а тук те са избити на макс, редно е да добавя още малко. Ретро-излъчването на филма е докарано до такава степен (чисто в снимачния процес и после в постпроцесинга), че една идея повече би го направила просто нелепо. Но сега всичко работи - и приглушеният контраст, и жълто-оранжевите филтри, и филмовият шум, който се сипе като сняг от половината кадри... Също до крайност е изведен и онзи уникален за Андерсън поглед към действието - като че ли то се развива в миниатюрна къща-макет или в стъклена топка, която можеш да разклатиш... тук до степен човек да се чуди дали пък наистина актьорите не са green-screen-нати и после пейстнати върху интериори, снимани на макро. Всичко това е маловажно на фона на останалото и e обикновена техническа залъгалка, но пък е някак трогателно да се види как днес, във времената на борба за повече мегапиксели и фреймрейт, Андерсън се обръща наистина буквално към технологията от миналото. И за разлика от пороя филми от миналата година, които един през друг се надпреварваха да са реверанси към едно отминало време, "Кралството на пълнолунието", макар и ситуиран в средата на 60-те, макар и сниман на архаичен размер филм, е болезнено авторско произведение, което дори за миг не си позволява повърхностно и сензационно експлоатиране, каквото примерно видяхме в "Супер 8".
И така, почитателите на Андерсън ще цвилят от кеф, равнодушните към филмографията му пък няма да се обърнат внезапно. Независимо от всичко обаче, най-важното е, че никой не прави филми като неговите. Опитвам се да се напъна и да се сетя за аналогия... Гарт Дженингс от "Синът на Рамбоу"? Топло, но някак не толкова стилизирано като герои и наратив. Спайк Джоунз от "Where The Wild Things Are"? Мне - твърде земно, тематично и истински горчиво беше там. Райън Джонсън от "The Brothers Bloom"? Тц - недостатъчно инди, доста по-холивудски от позволеното и твърде непремерено в комедията... Като че ли единствената опция, за което се сещам е някаква несъществуваща версия на Джим Джармуш, със сърце, от което не капе катран.
Както и да е, ако случайно ви го пуснат по кината - отделете някой лев за този филм, вместо за "Мъже в черно 3", моля.
