Бони и Клайд оживяват отново и отново - в киното, в литературата, в реалния живот. Такива двойки се срещат навсякъде - през години и поколения - поради една проста причина. И тя е желанието да бъдат известни, а не богати.
„Кои са Бони и Клайд?", попита големият писател Неслън Олгрен на представянето на преиздадения роман „Истинската история на Бони и Клайд", написан от Ема Паркър, майката на Бони, и Нел Бароу Коуан, сестрата на Клайд.
Ето отговорът му: „Те са аутсайдерите от границите на памучните плантации. Те са деца на пустошта - и тази пустош беше заличена. Клайд можеше да доживее до дълбока и тъжна старост, чоплейки памук. Бони би била вързаната за него съпруга или захвърлена проститутка, износена от употреба. Вместо това, двамата избраха да си подарят бягство от собствените им животи. И така, отдадени един на друг, те стигнаха границите на тайнственото и невъзможното".
Вече 80 години, откакто не са на този свят, легендарните обирджии не са забравени. Пак, пак и пак тяхната история е преразказвана, пресъздавана и прерисувана, включително под формата на скорошни биографии, мюзикъл на Бродуей от преди две години, който наскоро бе представен в Суел, телевизионна продукция от две части...
И всеки разказвач превръща Клайд Чеснът Бароу и Бони Елизабет Тейлър в аватари на обществено променливите схващания за трансформацията на нормални хора в лоши герои. Историята им е вечен сюжет.
Внимавай какво си пожелаваш
Както подсказва Олгрен, гангстерската двойка привлича със своето тълкуване на американската мечта - те прибягват до насилие - дори с цената на човешки живот, за да станат известни в общество, което ги изолира и не ги допуска заради нисшата класа, от която произлизат.
Един от биографите описва Клайд като нисък и мършав, а Бони - по спомените на семеен приятел - се оказва сладко момиче, което преждевременно е стигнало зрелостта. Двамата се запознават в бедняшките територии на западен Далас, които местните наричат не без основание „Задния двор на Дявола".
По това време Клайд вече има криминално досие - първото му престъпление е кражба на пилета. По-късно авантюристичният младеж пробва с бензиностанция и хранителен магазин - и се озовава в мърляв затвор, където го изнасилват. Той отмъщава, пребивайки до смърт насилника си. Бони пък работи спорадично като сервитьорка, преждевременно омъжена за съпруг, който също е зад решетките.
Искрата между двамата пламва веднага. А звездите стигат, когато хората из всички американски щати следят вечерните новини, за да чуят за новите удари на влюбените, безразсъдни и почти въоръжени до зъби банкови обирджии. Тази история се струва очарователна на бедните, на отчаяните от Голямата депресия, на пасивните, на младите и т.н.
Бони и Клайд щяха да са никому неизвестни днес, ако бяха арестувани и осъдени. Полицейската хайка, вървяща по петите им цяла година, устройва засада на селски път в щата Луизиана на 23 май 1934 г. - и капанът щраква. Двамата умират в истински дъжд от куршуми, а на погребението им се стичат около 40 000 души.
Незабравимите
Възкръсването на легендарната двойка в съзнанието на хората се приписва на известния филм на Артър Пен от 1967 г.. В лентата участват Уорън Бийти, Джийн Хекман и Фей Дънауей. По това време обаче саможивите гангстери са вдъхновили толкова филми, колкото да се проведе цял кино фестивал.
Първите ленти се позовават на книгата на Едуард Андерсън „Крадците изглеждат като нас" от 1937 г. Авторът е сравнен с Хемингуей и Фокнър, а творението му се определя като „един от най-великите забравени романи на 30-те години".
Критикът Лорънс Блок казва, че Андерсън прекрасно е уловил природата на престъпниците като Клайд и неговата банда - те се възприемат за мъже, чиято професия е да ограбват, защото виждат в образа на крадци всички хора от улицата - адвокати, политици, бизнесмени, капиталистите от Уолстрийт.
Книгата остава неизвестна за широката публика, въпреки че се превръща в основа за три добре приемани и популярни филма. Един от тях е „You Only Live Once" на Фриц Ланг, за който и днес е валиден етикетът „един от най-добрите филми на 30-те години". А "They Live By Night" (1949) на легендарния режисьор Никълъс Рей носи призванието да е един от най-добрите романтични филми на всички времена.
Колкото до филма на Пен - много критици не го приемат заради нихилистичния дух и сцените с насилие. Акцентът пада върху жаждата за слава на героите като основен мотиватор, а не богатството. Това явно се оказва шокиращо за част от зрителите. А Пенелопе Джилиат пише в списание "The New Yorker", че изобилстват сцените с хихикане и фукане.
На противоположното мнение е колежката й Паулин Кейл, която пише по този повод - и за същото списание - една от най-известните рецензии в историята на киното - 10 000 души.
По това време - средата на 60-те години - САЩ се намира в турбулентен период. Тогава са бунтове в Чикаго покрай конгреса на Демократическата партия, убийствата на Чарлз Мансън и на четирима студенти от Националната гвардия в Кент, Охайо. Така че филмът перфектно пасва на изнервената социална обстановка в страната.
Самата Бони Паркър пише стихове, които разпраща до вестникарските редакции. Една от тях е достатъчно красноречива: „Един ден те ще паднат заедно / Ще ги погребат един до друг / За малцина ще има мъка / За закона - облекчение / Но това е смърт за Бони и Клайд".
Клайд пък изпраща писма до автомобилния магнат Хенри Форд, хвалейки качествата на неговите автомобили. Двамата обичат да се снимат и дават на вестниците горещи новини, а на полицията - нови доказателства.
Знаели са, че оставят следи напред във времето, но надали са имали представа, че ще стигнат толкова далеч.
