България явно продължава да спи дълбок зимен сън, щом не може да я разбуди шумът от масовите протести в толкова европейски страни в последно време - антиберлусконистите и научните работници в Италия, студентите във Великобритания, младежите в Испания, всички в Гърция...
Разбира се, наивно е да смятаме, че силата на протестите е в това, че веднага водят до промени. Тя е в натякващото послание, че нещата не вървят на добре, нещо трябва да се направи и хората са нащрек. А най-насърчаващият резултат е, ако младите се размърдват и разгневят.
Къмпинг протестът на испанските младежи например, започнал срещу избирателната система, после се оцвети във всякакви плакати, заклеймяващи банкерите и корумпираните политици или пък подкрепящи нов закон за жилищата и инициативи за заетост.
Ако митингът не може непременно да се пребори за каузите си, той е нещо като anti aging напитка за духа на народа. У нас обаче е по-вероятно виковете по микрофона на манипулируемите активисти в протестите да стигнат до някоя глуха бабичка в странджанско село, отколкото до съзнанието на новите млади. Не само защото броят на протестиращите обикновено се равнява на този на отразяващите журналисти (добре, плюс охраняващите полицаи).
Ретроградните митингари не се усмихват. Те размахват юмруци. Интелектуалните дрънканици срещу системата също нямат особен резултат. Младите не искат да лишават бунта от ентъртеймънта. И могат да бъдат уловени единствено с някой ироничен саботаж.
Две неща през изтеклата седмица може би успяха да енергизират новото поколение - като мента със спрайт. Превърнатият в комикс Паметник на Съветската армия, закачка с идеологемите по принцип, и маркетинговата поява в крак с астрономичното лято на "Кради, Кради" - страшно нецензурното гневно парче на Бат Венци, Goodslav, Бъч и 100 Кила, с което пак масово теглихме една псувня на мутро-държавническата система (25 000 гледания за един ден).
Няма нужда да коментираме нито художествената им стойност, нито политическите метафори. Въпросът е, че те напипват болните теми без да са преднамерено обявени за бунт, в който те агитират да участваш - а го правят чрез привлекателната сила на попизкуството (извинете за голямата дума, но повече от 20 години признаваме чалгата за такова, заобикаляйки толерантно червения килим, който си опъна дори през центъра на София).
Поколението, участвало във Великите Януарски събития през 97-а, порасна и днес си има достатъчно семейни и професионални главоблъсканици, за да очакваме да се бунтува със същата еуфория. Въпросът е да се запалят младите. Истинските бунтари сред тях обаче не си падат по патетични лозунги и всеобщи подвиквания в стил от 1 до 12 по време на абитуриентската вечер.
Това е поколението на тихия майтапчийски вирус в системата. Затова е много по-вероятно да се възторгне от "хакването" на паметник, покрай който се мотае вечер, и на обречено на неизлъчване рап парче, отколкото на набиващи канчето високопарни излияния отгоре. Защото преди да го заведеш на митинг пред Народното събрание е много по-ефектно да улучиш емоциите му и да размърдаш мозъка му.
През XIX век френските работници са недоволствали срещу индустриалната революция, хвърляйки сабото си в машините. Днес саботажът има същия противоречив знак и се възприема от свръхсериозниците за безсмислен сеир, който няма общо с просперитета.
Факт е обаче, че България е отдавна спряла. Като "спряла" е най-нежното определение, което може да се даде за страна, чийто премиер продължава да има почти същата романтична осанка както от времето си на гл. сек., когато журналистките нагонно се надпреварваха да пипнат мускулите му. Страна, в която чалгата си добрува в националния ефир с оправданието, че е музиката на народа. Тези дни обаче той показа и антиконформисткото си лице.
Затова по-редовното поставяне на властта и масовите стереотипи в нелепа ситуация с какъвто и да било хлапашки саботаж (или безмилостна към "политягите" и "мутрягите" песен), може и да е смазване на веригата. Един по-лек начин, чрез който да стигнем до онова състояние, в което наистина искаме да им оказваме влияние.
