Имаше един филм „Високо напрежение" (Limitless, 2011), в който Брадли Купър беше неудачник, преобразил живота си благодарение на "умно хапче", позволило му да използва 100% от мозъка си.
По някаква причина френският кино ветеран Люк Бесон е решил да повтори въпросния сюжет (сходен и с още доста ленти през годините) в най-новия си летен флик „Люси", като замени Брадли Купър със Скарлет Йохансон.
Поне на хартия такава размяна изглежда обещаваща, но може би част от проблема е, че последните хубави филми на Бесон са правени, когато актрисата е била на едноцифрена възраст.
С „Люси" режисьорът и сценарист (този път продуцент е жена му) в нито един момент не се стреми да надмине себе си, но въпреки това изглежда филмът ще постигне своите цели. Той тръгва по българските кина от утре, а зад Океана се появи преди седмица и оглави бокс офисите през дебютния си уикенд на екран - само два дни, в които успя да си избие 40-те милиона долара, отишли по направата му.
В сценария на Бесон героинята е студентка, която случайно се замесва в сделка на садистичен тайвански гангстер. В резултат, Люси се оказва с няколко плика от експериментална нова дрога, зашити във вътрешността на стомаха й.
Само че случайното изтичане на единия пакет в тялото й отключва неподозирания капацитет на нейния мозък и я оборудва със свръхумения и познания.
Някъде в този момент се появява и персонажът на Морган Фрийман, чиято единствена функция е да обяснява на псевдонаучен език случващото се - изтеклият в Люси наркотик е задействал много повече от онези 10 процента мозъчен потенциал, които обикновените хора използват. Така тя има възможност да разкрие тайни „отвъд границите на нашата Вселена".
Падат трупове и задръжки
Скоро сюжетът откровено изоставя дори най-малките опити за достоверност - и в основите на историята (10-процентното използване на мозъчния потенциал е тотален мит) и в конкретните ситуации (Люси убива пациент пред лекари, те мистериозно й прощават, всички наоколо наблюдават безстрастно превръщането й в свръхчовек и т.н.).
Без да очакваме един разказ от този тип да поддържа строга връзка с действителността, бихме се радвали поне да притежава минимално количество вътрешна логика.
По-лошото е, че никой от героите не притежава каквато и да е индивидуалност (за жалост „поумняването" на Люси я превръща по-скоро в безразличен робот), а реално съревнование практически липсва, тъй като надрусаната доскорошна студентка просто е твърде силна за всичките си врагове.
Затова на фона на самоцелно валящи трупове и неловки размени на реплики, единствената интрига остава какво ще извърши Люси със своята непрекъснато покачваща се мозъчна мощ.
Даже периодично се появява услужлива графика, която уведомява зрителите колко процента от мозъка си е успяла да овладее героинята.
Е, до самия край тя е малко пестелива в употребата на специални сили, но финалът на филма е дотолкова безумен, че със сигурност би удовлетворил зрителите, подходили с правилната нагласа.
Що се отнася до самата Скарлет Йохансон, екшън превъплъщенията й се увеличават, но тук тя е много по-близо до ролята си на злокобна извънземна в британския Under the Skin, отколкото до познатата Черна вдовица, каквато беше в „Отмъстителите", „Железния човек 2" и последния „Капитан Америка".
И при тези й залитания обаче, мнозина все пак ще предпочитат да я гледат във филмите на Уди Алън, където изглежда неустоимо истинска. Не можем да ги виним.
