Защо милениалите не търпят критика

Когато вашата рационална критика към нещо бъде атакувана с думите „хейт" и „тролене", нарекат ви „расист", „сексист", „ксенофоб" и „хомофоб", и ви блокират в социалните мрежи, разбирате, че си имате работа с класически милениали.

Те са наричани милениалс, милениали и поколението Y. Това са родените някъде между началото на 1980-те и 2000-те години, които (особено най-младите сред тях) създават стерилна култура на политическа коректност, антиинтелектуална гордост, непоносима свръхчувствителност и ерозират постиженията на западната цивилизация.

Още в началото трябва да се очертае едно разделение между милениалите от развития Западен свят и тези в страна като България - и двете групи в своето мнозинство са разглезени, хленчещи, неподготвени за реалния свят консуматори, които създават виртуално съдържание със съмнително качество. Някои от причините за тяхното идентично поведение обаче са различни.

Със своя страх от критика и остра сатира милениалите заслужиха жаргонното определение „специални снежинки". В България „специалните снежинки" са формирани от две крайности - обремененото политическото наследство и глобалния интернет тренд за приемственост и заедност. Младите бягат от реалния социален и културен пейзаж в убежището на селфитата и контролираните виртуални приятелски среди, където дисидентите не са добре дошли.

Основният капитал на милениалите е тяхното виртуално присъствие - профилите в социалните мрежи и медии. В стерилната киберсреда комуникацията е деформирана, а критиката - нежелана.

Всеки лайк помпа балона с егото, а всеки негативен коментар е равносилен на неприемлив хейт. Чувствата са по-важни от фактите. Изкривеното общуване подхранва заблудата, че всичко трябва да е хубаво, розово и одобрявано. Ако всичко е супер и еднакво добро, а всинца сме в „готиния филм", то какъв тогава е смисълът от разговор, дебат, дискусия?

Гледката на вдигнати вежди и въртене на очи при поемането на критичен подход към филм, пиеса или песен е вече досадно клише. „Не бъди такъв хейтър", „Защо трябва да разваляш всичко", „Това са млади хора, не заслужават да ги храниш", „Не може ли да се разбираме", „Само знаеш да критикуваш", „Типично по български", „Нека ни е готино"... Това са част от изтърканите фрази на милениалите, които целят да спрат всеки дебат в зародиш и да препотвърдят заблудата, че всичко, от което имаме нужда, е позитивизъм.

Милениалите са самовлюбени и нарцистични персонажи, които обичат своето съдържание и това, създавано от техните кръгове, и не допускат възможността за погрешна преценка. Те сляпо вярват във вродения прогрес, правотата и чистотата на младостта и отхвърлят авторитети извън своето поколение като остарели.

В България нетолерантността към различни мнения е продукт на триене между световния конформизъм и мрачните икономически перспективи на местна почва. Тук се срещат националните комплекси с обсесията по трендове.

Младежите създават празна, ексхибиционистична култура на антиинтелектуалното самозадоволяване, обединена около идеята, че „трябва да ни е баси якото, брат!".

За ракурса към развития Западен свят говори авторът и културен критик Брет Истън Елис („Американски психар"). Той очертава свръхчувствителността на хората от поколението Y и тяхната настойчивост винаги да излизат прави, независимо дали огромни масиви от доказателства стоят срещу техните позиции. Той вижда в представителите на това поколение неумение да поставят нещата в контекст, комбинирано с преиграване, преувеличаване и разчитане на пасивно-агресивна позитивност. Още от детство те са възпитани в религията на сигурността и свръхпротекционизма на техните родители.

В развития Западен свят, и най-вече САЩ, милениалите са отгледани от Поколението X, което в своя родителски акт се бунтува срещу собствената си минала бунтовническа култура. Според Елис причината за прекаленото обгрижване, с което Поколението Х натоварва своите наследници, е компенсация за любовта, която не са получили от собствените си себични родители от „бейби-буумър" поколението - златната генерация на следвоенна Америка.

Писателят и социален сатирик описва неадекватната подготовка, която милениалите са получили за справяне с трудностите на живота. „Те не знаят как работи светът: хората може да не те харесат, обектът на твоите желания може да не отвърне на любовта ти, децата са жестоки, работата е гадна, трудно е да станеш добър в нещо, животът е съставен от провали и разочарования, нямаш талант, хората страдат, остаряват, умират. А това поколение реагира на тази действителност като колабира в сантименталност, играе ролята на жертва и отказва да признае тежките факти на съществуването, да ги преглътне, да ги обработи и да продължи напред", пише Елис във Vanity Fair .

Милениалите не са в състояние да понесат един враждебен или безразличен свят. Песимизмът, иронията и бунтът на предходното поколение X са заменени от тревожност и страх, че някой няма да те хареса, че може да не натисне бутона лайк под твоя статус, линк или снимка. Това е колективната поколенческа паника, провокирана от перспективата нещата, които предлагаш в пространството, да бъдат разкритикувани, осмени и дискредитирани.

Брет Истън Елис е силно скептичен към създаваното от милениалите: „когато те направят нещо, пред тях има толкова много канали за разпространението му, те могат да пуснат своето съдържание веднага и навсякъде, но заради тази нова свобода се губи прецизността, старанието, необходимостта от умение и в крайна сметка тяхното съдържание често е скапано, което е нормално".

Отрицателното отношение обаче запраща младежите в спирала на срама, а този, който ги критикува, е брандиран като хейтър и трол. Елис вижда в това инфантилно поведение вината на родителите, които са разглезили своите деца с постоянни и незаслужени похвали, бранили са ги от тъмните страни на живота, осигурявали са им медали за последно място, изграждали са им крехка и наивна увереност, с повърхностно положително отношение. Всичко това рухва за секунди при най-малкото отдалечаване от зоната на комфорта.

Мечтата и мисията на милениалите е да бъдат винаги харесвани, никога критикувани и заедно да танцуват под звуците на ободрителна виртуална „Кумбая", без да допускат големия лош свят да застраши прочувствената им илюзия, че са неизменно прави и талантливи.

Точно това трябва да се случи.