Всичките ми приятели чакат Робен да вкара на Лион, докато аз се правя, че е в стила ми да чакам трамвай в едно от най-мрачните наследства на соца - панелния ад ж.к. "Толстой". На спирката на номер 17, който би трябвало да ме върне в представата ми за цивилизация, единственият човек освен мен може и да не е луд, но е толкова бледен, риж и изпит, че ми е трудно да не си го помисля. Подозрително любезният му тънък гласец се забива в капачките на коленете ми, когато ме пита „къде отивам и що толкоз късно..."
И друг път се е налагало да бягам, но съм знаела накъде. Сега се моля поне един таксиметров шофьор да не е фен нито на Байерн, нито на френския полуфиналист, и телепатично да се насочи насам с усещането, че ще направи дълъг, доходоносен маршрут до другия свят.
Въздухът ми е чужд, влажен и гумен. Ако си попаднал тук след дългогодишен режим по наливане с анасонови напитки покрай Южния парк, това, което дишаш сега е като непознат, унизителен наркотик.
Докато рижият ми споделя като на пръв приятел, че си е купил страшно евтин апартамент в блок без балкони, но с външна мазилка от хераклит, имам чувството, че съм на светлинна година от мястото, където започна експериментът. 9 460 730 472 580,8 километра от ъгъла на улица "Солунска" и булевард "Витоша".
Оттам се качвам в трамвай номер 7
Зоотропът, който да ми разкаже приказката за стратификацията на софиянци в бързо сменящи се картинки. Трамваят е най-надеждният (подвижен) емпиричен терен, в който можеш да проследиш как въздухът, цветовете, стила, акцента и поведението на пътниците се променят от едната до другата точка на разписанието му (по план - от Борово до Надежда). И, разбира се, променят ли се въобще.
Само една бутафорна на фона на всеобщия кежуъл стил лачена чанта се откроява в културната блъсканица на "Витошка". В посока към обръщалото в ж.к. "Борово" по стълбите на 7-цата потропват прекалено чисти обувки за седем без петнадесет вечерта. И ако не всички са скъпи, повечето покриват критерия "подходящи".
Всичко е важно - обувките, зъбите и косата. Не мога да им надничам в устата, но прокарвайки поглед на нивото на главите на пътниците, имаш чувството, че се возиш точно в деня, в който всички са минали през фризьора си. Това е второто добро впечатление, което може да си направи не само всеки изследовател на външния вид, но и всеки параноик, който рядко се качва в градски транспорт, заради ужаса, че може да го погъделичка нечий косъм по рамото или бузата.
В тази част на града хората са направили заговор да изглеждат добре
По трасето на булевард „България" пътниците в трамвая са толкова колоритни и енергични, колкото е и гледката през прозореца. Хората са като споени с излъчването на екстериора, който включва обичайните елементи на модерния град - училище, църква, бензиностанция, бизнес сгради и магазини, поддържани зелени поляни, кооперации - всякакви...
Амбициозна студентка се фука с новата си покупка - „Провалени държави" на Чомски. Майка с брандирани пазарски торби изслушва спретнатия си първокласник, който предупреждава, че няма да си преговаря урока. Тийнейджъри с футболни топки и овесени на раменете бутонки се чудят къде е по-добре да се гледа мача. Група 40-годишни мъже преповтарят историите си от концерта на Рамщайн в Белград. Шумни 13-годишни гаменчета подритват полупразни раници с олющените си найкове и не забелязват правата бабичка, която спокойно прокарва ръка през копринените си бели къдрици. Най-красива е гимназистката със самочувствие на рекламно лице на Converse...
Слушалките от айподите изглеждат като естествена част от анатомията на сетивните органи, а има и по-романтични гледки като фриволна въздебеличка леля във флорални мотиви и с цъфнало клонче в ръка.
Малко преди да обърне, трамвай номер 7 ухае добре
Хората се придържат към елементарното възпитание с приветлива лекота и се изнизват, оставяйки усещане за нормалност.
На връщане пътувам без подозрението, че могат да ми пребъркат чантата или че кондукторите ще търсят дефект на билетчето ми. Проправят си път с малко нелеп за професията им приповдигнат дух - благодарят, пожелават приятна вечер и не си правят труда да санкционират възрастна глуха жена заради картата й с изтекъл срок.
Случва се и човек да те пита дали ще ползваш празната седалката пред себе си, вместо да се засили настървено към нея и настанявайки се да те изгледа с осанката на финиширал на 100 метра спринт.
В отсечката между "НДК" и улица "Алабин" компанията в трамвая придобива по-конкретен оттенък по възрастов признак. Към центъра се отправят 20-годишните, чиято алтернативност е изненадващо симпатична. В отсрещния край се хили момиче с балони, а новият ми приятел е мърляв хипар в джойнт настроение. Субкултурните му дрехи са напоени с миризма на боя, която допълнително му придава вид на човек с приятен световъртеж. Член е на уърк групичка от студенти, които си набавят средствата за леки наркотици и кецове, като освежават входовете на занемарени кооперации. От импровизираната му раница стърчи голяма дъска. Щял да си я почисти и боядиса, за да си направи наземен барплот за текила-купони, не само защото в тясната му квартира на площад "Гарибалди" нямало достатъчно място за маса...
Това е последният фен на идеята да живееш задължително около благата на центъра за сметка на набедените за средностатистически удобства.
На спирката на площад "Македония" усещането ми за трамвая внезапно се подчинява на пролетариатския аутфит на съседа ми по седалка. Стиска прозрачно найлоново пликче с парченце салам и домат и нервно го завързва на възел, когато отчита втренчения ми поглед.
Хората вече са над 50, в сиво и черно - и под очите
Прозяват се бавно и шумно, докато и с двете ръце се придържат за каквото намерят. Подрънкването на колелата по релсите подчертава липсата на всякакъв диалог. По "Ботев" сдухващото мълчание нарушава само двойка класически цигани. Говорят си на напрегнат ромски език и се посбиват - може и от любов.
Подозрението ми, че стратификацията на софиянци няма да е кой знае колко отчетлива, умира с групичка попфолк почитателки. Символизират ги не само имитациите на благородни метали, които опасват поувисналите им голи коремчета под формата на колани, но и хоровото изпълнение на песен, в която лирическата героиня плаче ли, плаче...
Остатъчната миризма на водка, пот и цигари без бандерол, която се разнася от камуфлажа на батко им, ми прави компания до последната спирка на 7. Връзката на „Надежда" с центъра (и обратно) продължава със съдействието на трамвай 17.
След втората спирка отчаяно се опитвам да си намеря място далеч от дъха на всяка една от 20-те жени, изпълващи предния вагон на трамвая. Приличат си по всяка една част от телосложението и облеклото - едри, с опърпани черно-червени коси, решени в тенденция „маратонки-лачена чанта-халки на ушите". Единственият различен явно не е нещо ново за хората, които ползват трамвая - всички механично му кимат, когато вдига наздравица с пластмасовата си чаша, в която се клатушкат два пръста наливна ракия.
Само една от жените му хвърля укорителен поглед, тъй като е подхванала депресиращо real story за сина на своя приятелка, чийто разчленен труп бил намерен в боклукчийски контейнер преди две години. Докато останалите се включват със случки по темата, осъзнавам, че вратите се тряскат доста зловещо, а светлината в трамвая започва да примигва като в любителски заснет хорър.
Въображението на зрителя (в мое лице) избухва с такава сила, че пропускам спирката на надлез „Надежда". Разбирам го от дребничък мъж в електрикава униформа на служител по чистотата, който обяснява по телефона си, че "ей ся се е качил оттам". Малко се смахвам при мисълта, че трамваят всъщност не се връща обратно, а отдавна е пресякъл границата отвъд която нямам нито познати, нито увереност, че все пак ще спре.
Притежанието на кутия цигари, лаптоп и 3-4 десетолевки ми дава кураж и се подготвям да сляза на следващата спирка... Е, да, малко лаишка реакция за място като оцапан трамвай, който вече извозва до някъдето само четирима мъже освен боклукчията - единият спи с килната към мръсния прозорец глава, другият зяпа подигравателно, докато върти ключодържателя си на пръст, а двама придържат шест ухаещи гуми за камион.
Всичките са брадясали, с нечисти ръце и завинаги сбърчени вежди
Изглежда, че на никой не му се любезничи с попаднала в непознат квартал жена.
Когато ватманът напрегнато ми изкрясква, че сме в "Толстой", индустриалната миризма и недружелюбният тон са последните забележки в колонката ми от черни точки за хората от тази част на града.
На отсрещната спирка се мъча да отклоня подозрението на рижия, че нещо съм притеснена. Знам, че ако просто повървя малко и си повикам такси, нещата ще си дойдат на мястото и при следващият въпрос от лично естество, отправен от бледия герой на „Толстой", тръгвам.
В таксито искам да споделя радостта на шофьора за гола на Байерн, но мислите ми са черни като това, което виждам под ноктите си... Човек е белязан с образите на действителността, в която вирее, а това как стои и мирише косата му не зависи само от шампоана.
Някои от панелките в ж.к. „Толстой" са на повече от половин век. Преди двайсетина години са ги наемали работниците на фалиралия завод „Осми март". Духът на умрялата текстилна промишленост в този район се е вселил в обитателите му. Тяхното изразяване е в капана на гледката през прозорците им.
Тънката линия 7-17 разсича севера и юга на София. В едната посока мотрисата те забива на място за никъде, а в другата те повлича в еснафския дух на онези, които се стремят да се впишат в по-развитата част на града.
На север трамваят беглец води към нищото. Надеждата е на юг.
