Миналата седмица карах малогабаритната си кола из софийските булеварди и точно пред входа на Южния парк се престоих за десен завой към квартал "Стрелбище". В момента, в който светна зелено, изневиделица от единствената лента за завой наляво изскочи някаква голяма кола, със свистене на гуми подхвана моя завой и ме засече така, че спрях на нокът от боята й.
Ужасно изплашена от това, което можеше да се случи, натиснах клаксона и размахах ръце от купето в желанието си да получа някакво обяснение. Шофьорът ме погледна в огледалото си за обратно виждане, вдигна дясната си ръка и енергично я завъртя наляво-надясно в значение "ти си луда, ма".
Можех просто да пратя една сочна на глас от моето си купе и да се опитам да забравя за случилото се, както обикновено. Този път обаче нещо ми стана. Кръвта ми запулсира в слепоочието, въздухът взе да излиза от носа ми със свистене, а ръката ми от само себе си се сви в юмрук. Точно в този момент следващият светофар ни заклещи в червеното си и оня, дето ми показваше, че съм луда, чинно и почтено спря с голямата си кола.
Спрях зад него, изключих двигателя, излязох от колата, с един скок се озовах до прозореца му и като истинска мутра просто рязко отворих вратата му. Мъжът беше на около петдесет, слабоват, с тъмни очила, които веднага си представих как свалям и демонстративно счупвам на две под носа му. Вместо това обаче започнах да му искам обяснение, крещейки, като при цялата ми разпенявеност продължавах да му говоря на "Вие".
Той беше толкова изумен от неочаквания порив на една дребна и физически далеч невнушителна женица като мен, че взе като ученик да се обяснява, повтаряйки мантрата "Ма какво толкова е станало?!". "Трябваше да стане ли?!", парирах го аз и докато мозъкът ми калкулираше опасността и преценяваше каква да е следващата ми крачка, светофарът светна зелено.
Треснах вратата му с цялата сила, на която съм способна, и понеже ми се стори недостатъчно, забих един мощен шут в задницата на колата му, който обаче, въпреки силата си, не постигна никакъв резултат. Мъжът тръгна припряно напред с очевидното желание просто да се разкара от тая луда жена и нейния пътен скандал, а аз - успокоена и вдъхновена от спонтанната си дързост и смелост - победоносно напуснах сцената с моята малка, градска колица.
Чак тогава се замислих.
Всъщност изобщо не се гордея от случката. Даже ме е срам. Можех просто да посвиря с клаксона зад колата на нахалника и да перя ръце в знак на учудване. Можех и аз да си завъртя ръката наляво-надясно или пък да му се изплезя, знам ли. Можех, но не ми беше достатъчно. Не и този път.
Сигурно защото само в този ден вече бях срещнала челно поне още трима-четирима, които приемаха малката ми кола за невидима и ме засичаха, изпреварваха и притесняваха. Може би просто ми беше дошло до гуша от факта, че почти няма ден, в който да съм на пътя и да не отнеса куп вулгарни пожелания, свързани с части от тялото ми, цвета на косата ми или покойната ми майка.
Казано честно, извадих голям късмет с притеснения шофьор с тъмните очила, който като по чудо не измъкна отнякъде някоя бухалка и не ми разби предното стъкло или просто не се пресегна да ми плесне два шамара, докато се пенявех с моето "Как не ви е срам, господине?!" пред вратата на автомобила му. От всичко това нямаше нужда.
Осъзнах, че в този момент, както и в още много от ежедневния ми градски български живот, аз ставам жестока. Проявявам такава глупава и неконтролируема нецивилизованост, че когато я осъзнавам, сама се плаша от себе си.
Живеем в огромно ожесточение.
От ден на ден ставаме все по-лоши и все по-озлобени. Всяка добра новина за някого приемаме с "голяма работа!" и търсим под вола теле, за да докажем, че никой не е заслужил хубавото, което му се случва.
Мразим съседа, ако синът му е станал богат, известен или и двете.
Клюкарстваме за колежката, ако се е издигнала в служебната йерархия и сме сигурни, че или спи с шефа, или някой важен стои зад гърба й. Не казваме "добър ден", защото що пък на някого ей тъй денят да е добър?! Не се извиняваме, не употребяваме "моля" и не се усмихваме, за да можем да поддържаме гадното чувство един в друг и отчетливо да си демонстрираме колко се ненавиждаме.
Когато направим забележка на младата сервитьорка в близкото кафе, че около чашата, която ни е сервирала, има червило, тя вероятно ще си завърти отегчено очните ябълки и вместо "извинете!" ще си навири носа, а после просто ще се изплюе в новата чаша.
Ако помолим учтиво таксиметровия шофьор да кара по-внимателно или да не пуши в колата, докато сме го наели да ни вози, почти сигурно е, че ще закове спирачки, ще ни напсува с цялата си просташка страст и ще ни изхвърли от возилото си.
Забелязали ли сте например как се движим по тротоарите в градовете? Когато вървим едни срещу други, никой не прави усилие да мръдне една крачка встрани, за да мине другият. Ако сте с бебе в количка или водите малко дете, има по-голяма вероятност на вас да ви направят място да минете.
Обаче ако водите куче, лоша работа! Човекът отсреща се нахъсва като бик на червен плащ, навежда глава с рогата напред, слага си сърдитата физиономия и започва да пори пространството към вас, сякаш от това зависи животът му. В тази така тъпа битка за надмощие и демонстрация на важност няма как вашият невинен домашен любимец да спечели симпатии и крачка встрани - самото му присъстие на тротоара вече е ядосало съгражданина и му е дало още основания искрено да ви мрази.
Не знам дали българите сме грубияни по принцип или станахме такива. Помня, че едно време и родителите ми коментираха разни случки, свързани с българската лошотия и озлобление. Струва ми се обаче, че в годините на надежда след промените имаше време, в което някак повече се усмихвахме и някак повече един друг се уважавахме като хора. При все, че възпитанието, сдържането на нервите и добронамереността не са най-силните характеристики на националния ни характер.
В последно време живеем в джунгла. Готови сме да се бием като зверове за заето паркомясто. Псуваме се от балконите, блъскаме си вратите на асансьорите под носовете, доволно се усмихваме, ако се пльоснем на седалката в метрото току пред някоя бабка. Не, че тя ще ни остане длъжна, де - съвсем вероятно е да отпочне такава вулгарна реч, че ушите да ти изгорят от неудобство. Бием децата си, нервничим на възрастните и болни хора, дори жените едни на други си размахваме средни пръсти от колите.
Преди няколко дни излитах от софийското летище. На контрола за сигурност имаше солидна опашка, която на всяко международно летище по света би изглеждала като репетиция. Няма да описвам с каква дървена физиономия и тотално пренебрежение служителите от служба "Сигурност" даваха нареждания на пътниците - то е ясно, че бидейки част от интериора на летището, те много трудно понасят приятните пътешественици, които дневно преминават през тях. Не ми се говори и за откъслечните заповеди на английски от типа "гив белт, гив, гив" (това с протегната напред ръка и мърдащи се пръсти), нито за дъвките в устите и вътрешноведомствените майтапчета. Ще ви разкажа само една подробност.
След като минах контрола и припряно връщах багажа си в чантата, докато полицаят придърпваше пластмасовата касета и ме гледаше нагло, красива и не много млада дама преминаваше през арката за сигурност. Щом излезе от нея, единият полицай й заповяда да си отвори чантата, бръкна мигновено в нея и извади едно много малко пластмасово шише с вода, което се засили да хвърля без дори да я попита дали не иска да си го изпие например.
Жената се възпротиви, грабна шишето си и каза, че нямат право просто да го хвърлят и тя ще си го изпие. Носеше някаква билка, като специално си беше подготвила малко шише от 100 мл, колкото позволява законът. Настъпи лека суматоха, в която изведнъж се включи един от проверяващите. Кресна "Ама, госпожо, вие за първи път ли пътувате със самолет, а? Що не ги знаете тия правила, а?!"
Жената отговори, че пътува постоянно по целия свят и това беше видно - тя имаше и визията и поведението на модел. В този смисъл знаеше добре правата си на пътник и имаше основание да предяви претенции. Полицаят обаче, вбесен от нейното упорство, я доближи така, както шеф на момчешка квартална банда приближава заплашително конкурентите от другия квартал, постави ръцете си отстрани на тялото, сякаш ей сега ще извади пистолета от кобура, наведе си главата към нея и просъска:
"А, много знаеш, госпожоооо...! Да не стане така, че да не пътуваш вече никъде по света, освен до Костуринци с рейса, а?!..."
Всичко това се случи пред изумените погледи на десетките чужденци, имали нещастието да попаднат в България, както и пред нас - много послушните в такива ситуации, а иначе особено куражлии българи. Осмелих се с възпитан тон да кажа, че можеха да й обяснят правата и по-възпитано и по-спокойно, на което полицаят бияч предпочете да не отговори. Още ме е яд, че не бях по-настоятелна. Истината обаче е, че и мен ме достраша. Така си останах няма за жестокостта, простотията и овластеното невъзпитание за пореден път.
Онзи шофьор едва не го набих, заради неправилен десен завой. Била съм свидетел на подобна ситуация в Париж, където и двамата шофьори излязоха от колите си, поспориха конструктивно, докато си говореха на "Вие" и "мосю", а накрая си размениха визитните картички, стиснаха си ръцете и си отидоха.
На мен обаче нещо ми стана. Заразих се от всеобщата наша си лошотия и за пореден път лично я генерирах. Пренесох гадното си настроение у дома, изсъсках на още двама-трима души по пътя си, прибързано се качих в асансьора и придърпах вратата, за да не изчакам съседа с торбите от долния етаж.
Бях лоша и озлобена.
Бях си българка.
Здравейте. Рекох да вляза да ви видя как сте. Леле, тук пада голямо плюене. Аз май вече отвикнах