Казвала съм няколко пъти, че мнозинството български деца са невъзпитани. Сега си взимам думите назад. Не, защото българчетата не са невъзпитани, а защото и чуждите са такива. И това си личи най-вече по време на лятната ваканция. Тогава е времето, в което не само училището се самоизтрива от живота на хлапетата, но и родителите им тотално забравят, че отглеждат човеци, а не горски тролове.
Преди два дни пътувам в шатъл буса от единия до другия терминал на барселонското летище. Накачулила съм се с багаж като клошарка - куфарче на колелца, раница, чанта, пластмасова клетка за куче и самото куче извън клетката. Настанила съм се вдясно от вратата на празното място за колички и куфари. Свряла съм се встрани, за да има място за всички и с почти архитектурна прецизност съм подредила багажа си в нещо подобно на кула, на чийто връх е клетката за кучето. Едва крепя баланс, защото шофьорът на въпросното рейсче е неосъществен спортен състезател и взима завоите с пълна газ, след което ни степва отново в единна пътническа маса, като набива спирачки.
Точно до мен на останалото празно място се настанява испанско семейство. От тези много спортните и задружните - майката и бащата са като брат и сестра, дори са облечени по подобен начин - сандали за дълги преходи, къси панталони, фланелки от хай тек материя в изкрящи цветове и две раници като студентски гардероби. Децата им - две момченца на около 10 и 12 години - също „природни". Ама толкова природни, че на по-голямото спонтанно му идва желанието да висне на лоста над главите ни, където принципно по-високите хора би следвало да се държат, докато пътуват. Бащата не само няма нищо против този детски спортен порив, ами и с удоволствие, шумни възторзи ( испанците не умеят да говорят тихо, убедих се) и съвети му помага.
Детенцето висва като изтощена маймунка на лоста и започва да прави опити да се набира. По време на завоите, които шофьорът взима с цвилене на гуми, тялото му се лашка във всички посоки, като неравномерно ме удря в гърба. „Извинете" няма. Бащата се смее гръмогласно, майката си чете нещо в телефона, а по-малкото врещи, че и то искало така да се люлее. Е, и малкото висва на лоста, а краченцата му, също обути в малки туристически сандалки, започват допълнително да ме риткат в главата. Извръщам се с въпросително изражение към фамилията, което бива разчетено явно като поздрав, защото бащата се усмихва.
Точно тогава движенията на двете деца се синхронизират и аз получавам едновременно ритник в главата и блъскане по гърба, заради които залитам, стоварвам се върху пирамидата си от багаж и тя драматично се пръсва на съставни части на пода на автобуса. Семейството не отчита, че дължа този момент на тях и дружно се вторачва в мен с гняв.
При падането си клетката за кучето е ударила щръкналото между каишките на сандалите пръстче на малкото дете, което, разбира се, писва. „Защо не се държите?!", забива ми въпрос бащата. „Ами защото, ако вие не бяхте използвали автобуса за фитнес салон, вероятно аз щях да мога да го ползвам като автобус", отговарям аз. Разбиране не срещам - децата продължават да си висят и да се набират на лоста, а аз упорито оставам на мястото си с все разпиления багаж и последващи удари в гърба.
Решавам, че просто съм изтеглила късата клечка с децата наоколо и след десет минути съм спокойно настанена във вътрешна градина на летището, където трябва някак да убия четири часа до втория си полет. И там дечица. Викам си, няма да се настройвам, ония просто не бяха възпитани, не може да е все така.
Оказа се, че можело. Този път ставам център на внимание на десетина деца от всякакви националности, които ме наобикалят, заради кучето и започват едно през друго да ме разпитват за него на родните си езици. Тук-таме улавям какво ми говорят и се пъна да превключа, а докато правя това, две хлапета отмъкват куфарчето ми на колелца и ведро се возят на него. Когато ги моля да го оставят, забелязвам родителите им, приседнали в дъното на градинката весело да коментират креативността им.
Моля ги да кажат на децата си да оставят куфарчето, защото в него имам чупливи неща. Единият татко - едър и здраво татуиран италианец - презрително ми подхвърля, че куфарчето ми е от твърдите и нищо нямало да стане с чупливите ми неща. Когато пет часа по-късно бърша капещия от дрехите ми разлят мед от счупения буркан в багажа си, изобщо не мисля така.
Само седмица преди злополучното пътуване със самолет, като истинска българка прекарах десет дена на гръцко море. И трябва да ви кажа, че ако българските деца могат да са ужасни, то гръцките такива стават направо демонични. Четири нищо и никакви момиченца например успяха да озвучат един огромен и пуст плаж така, че ако си затвориш очите, да си мислиш, че си в психиатрия, където всички са във фаза.
И четирите бяха решили да си играят точно пред шезлонга ми, натирен нарочно в най-тихата част на плажа, като се закопават една друга до кръста в пясък и се снимат. Тази дейност, разбира се, беше съпроводена с пръски вода, летящ пясък, който се стоварва в лицето ми, детски бой и ред и истерични крясъци от всякакъв емоционален регистър. През това време родителите им кротко си спяха в другия край на плажа, докато аз мислено си представях зловещи методи за въдворяване на ред и средновековни мъчения.
Да се сблъсквам с ваканционното невъзпитание на децата не е ново за мен. Преди две-три години една био-еко-натурална майка (от тези невиждалите грим и недокосвали лак, естествено занемарени жени с обли нокти и свободно лашкащи се под тениските гърди) на един къмпинг ме изгледа като пиянско повръщано, когато направих забележка, че детето й се изака до нас в тревата. „Ами то е детенце, какво толкова?!", каза тя, докато буташе в устата му бисквити с лимец, без да има най-малко намерение да почисти детското редко. Ма вземете си го сложете на масата, като ви е толкова мило! - не издържах аз - Щото и аз мога да ви даря с едно кучешко ако - ми и то е животинче, какво толкова?!" Така, де, сякаш от детските дупета не излизат същите неща, които произвеждат червата на възрастните, ами опаковани подаръчета с картинки на меченца и аромат на изпрано.
Друг път пък в един столичен ресторант в края на август поредните търчащи околовръст пет-шестгодишни момченца и момиченца бутнаха масата ни, а когато от нея падна една стъклена бутилка и се пръсна на парчета, едната майка най-после се отдели от цигарата си, за да ни обясни, че „то така не се оставят стъклени неща по масата!". „Е къде да ги държим?! - викам й - На гардероб?". Сякаш не сме в ресторант, където на децата, които не могат да седят на маса, не им е мястото, а сме се запили в спалното помещение на някоя детска градина! А за киселия рев на полузаспали хлапета, търкалящи се в краката на кротко хранещите се даже няма да отварям дума.
Не мога да не спомена обаче, че ми се е случвало и една майка да ми изшътка злостно с показалец пряко на уста в бар на морето, където докато аз в полунощ се опитвах да пия мохито на спокойствие и да се смея с цяло гърло, тя беше решила да приспива бебето си...
Сега, като ги пиша тези неща, ясно съзнавам как половината от читателите ще ме нарекат лелка, която не обича деца. Не, обичам децата! Просто често не мога да понасям техните родители. И не, защото моите деца са били все като извадени от пансион за буржоазни девици.
Още ми държи топло случаят, в който малкото ми дете дойде до мен на плажа и с цяло гърло изкрещя „мамо, аз аках!", посочвайки ми произведението си, кацнало на милимунда от главата на една спяща на хавлията си дама. Ами защото, за разлика от родителите на хлапетата, за които ви разказах, хукнах с лопатка и кофичка тихичко да отстранявам нашето ако, преди дамата неусетно да го е размазала в косата си. И защото освен, че многократно се извиних и обясних и на малката защо и тя трябва да се извини, чисто човешки си ме беше срам. Нищо, че „то детенце, какво толкова!"
Защото утре, когато тези деца пораснат, всички ще сме много смутени, че пикаят по входовете, не могат да си служат с нож и вилица, не са наясно с думи като „моля", „извинявай" и „благодаря" и смятат своята лична неприкосновеност и правота за неоспорими. Особено, когато да във ваканция.
