Френската столица със сигурност е великолепна, но много хора не я намират за такава или поне не за това, което са очаквали.
"Най-накрая пристигнах в страната на приказките", пише американската писателка Хариет Бичър Стоу малко след като идва в Париж през 1883-а. Няколко десетилетия по-късно известната новелистка Едит Уортън описва същите емоции за града. В нейно писмо до приятел тя казва, че е потънала в обичайното деморализиращо щастие, което атмосферата там предизвиква.
Спокойното величие на архитектурните линии, прекрасните, леко замъглени от зимата светлини, дългите редици от лампички, които осветяват авенютата - Paris, je t'aime!
Изминал е почти век, откакто Уортън обикаля парижките улици на шикозния Седми арондисман, където е наела апартамент, но изглежда чарът на Париж сред чуждестранните му посетители не изчезва. Подхранван от книги, холивудски продукции и модни гурута, митичният облик на града само се засилва, привличайки милиони туристи на година.
През 2016-а около 3,6 милиона души са го посетили и числото най-вероятно тепърва ще се увеличава. Дори терористичните атаки през 2015-а не спират пътешествениците да се стичат във френската столица. Париж е легендарен, той вдъхновява артисти, писатели и музиканти.
Това е много като очаквания от един град. А за Париж, където митовете често замъгляват реалността, разочарованието е почти неизбежно.
В колекцията си от есета Елинор Браун описва как се е чувствала добре за няколко седмици, но след това е осъзнала, че не е щастлива там.
Браун отива до Париж, след като разглежда писма на нейната баба, която е прекарала цяла година там в своите ранни 20 години. Още по-интригуващо е, че тя е била в Париж през 1924-а - годината, в която легендарната джаз ера изживява своя апогей, а писатели като Франсис Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей са чести посетители в кафенетата по левия бряг на Сена и баровете на десния. Тя е живяла и вдишвала Париж такъв, какъвто филмите и романите го представят.
Решена да върви по стъпките на баба си, Браун прекарва във френската столица повече от месец, само за да го намери по-скоро за посредствен, отколкото за приказен. Можеш да отидеш в Париж, но не можеш да отидеш в Париж от 1924-а. Повече от век разделя града от тогавашния му облик, а модернизацията може да е както за добро, така и за лошо.
Браун с ужас установява, че Париж е "просто град".
А за някои посетители откритието, че Париж е "просто град" може да бъде направо травматизиращо, особено ако са от държава като Япония. Шокът и напрежението, което изпитват някои японски туристи, дори си има име - Парижки синдром.
Парижкият синдром е описван като временно умствено разстройство, което обхваща посетителите, разочаровани от откритието, че Париж не припокрива романтичните им очаквания. Разминаването между мита и реалния град понякога е толкова голямо, че може да предизвика и физически дискомфорт.
Японците идеализират френската столица още от XIX век, представяйки я за магичен символ на европейската култура. Това се допълва от представянето на Париж в японските медии като бастион на стила и модата. Но откритието какъв е градът - с нелюбезните сервитьори, претъпканото метро и мръсните малки улички - може да предизвика синдрома. Симптомите варират от депресия, през самоубийствени мисли, чак до мегаломания. Един от диагностицираните дори започва да си мисли, че е Луй XIV - Кралят Слънце.
Звучи твърде странно, за да е истина. Синдромът е открит от доктор Хироаки Ота, който посещава Париж преди 33 години. Той го описва по-скоро като културен шок, отколкото като реална болест. Още една причина за този шок е директността на французите и тяхната вродена нетърпеливост. Има само "Да" и "Не" и те очакват бърз отговор.
Това, комбинирано с неразбирането на френската култура, води до разочарование и в някои случаи - до Парижки синдром.
Заради медийното представяне много хора виждат в Париж само положителни неща, защото негативните не се представят на аудиторията. Хората наивно вярват, че това, което се показва в медиите, е реалността. Синдромът е бил особено ясно изявен през 80-те и 90-те години на миналия век, когато много японци изпращат децата си в Париж.
Има обаче и хора, които мислят, че състоянието Парижки синдром е преувеличено. Мнозина от жителите на Париж, дори и да са имигранти, нито са чували, нито са виждали страдащи от него. Въпреки това и те са съгласни с културните различия между французите и останалите нации. Но за тях просто е въпрос на свикване.
Докато на много места уговорката с някого е обещание почти колкото брачните клетви, а закъснението или, по-лошо, отлагането й са нечувани, в Париж се счита за грубо да пристигнеш навреме за вечерното парти. Подобни различия са шокиращи от начало и се изисква време да се приспособиш.
И докато японски туристи, които си вярват, че са преродения Крал Слънце, са рядкост, то сблъсъкът на парижките мечти с реалността все пак може да е тежък.
Преди да пристигнат, посетителите имат илюзии и мечти за Париж като магически и фантастичен. Но после стъпват в града и се чудят какво, по дяволите, се случва.
Едно простичко търсене в Google за англоговорящи психотерапевти в Париж се оказва още по-интересно. Освен консултации за депресии, тревожност и други често срещани притеснения, много терапевти се занимават и с третиране на проблеми, свързани с културния шок. Например приятелското отношение на американците бива посрещано със затръшване на вратата от французите, защото го намират за нарушаване на личното пространство. Парижани не са много приятелски настроени - те самите ще ви го кажат.
С идването на социалните мрежи като Pinterest и Instagram митът за Париж се пренася и в XXI-ви век благодарение на стерилни, като извадени от филм на Disney кадри, които лесно могат да се харесат на кандидат-туристите. Един от най-популярните Instagram профили принадлежи на Карин Олсън - родом от Стокхолм, която пристига в Париж преди няколко години и работи като моден фотограф. Последователите й редовно въздишат над снимки на ултра луксозните хотели по десния бряг, розовите божури, Айфеловата кула и самата Олсън - привлекателна блондинка, облечена в дизайнерски дрехи.
Нейните снимки с пастелен филтър включват централни, препълнени с туристи места като района около Градините на Тюйлери и модните Шести и Седми арондисмант. Гледайки нейния профил можете да останете с впечатлението, че Париж е минал през сериозно преструктуриране, елиминирайки по-голямата част от северните и източните квартали. Много от снимките са умишлено преекспонирани до степен да изглеждат като от анимация.
Въпреки това усилията на Олсън и нейната хипер романтична версия на Париж й се отплащат.
Профилът й има над 945 хил. последователи и няколко имитатори. Луксозни брандове я молят да се снима с продуктите им и да ги рекламира. Тя не просто е Парижката мечта, тя прави кариера от нея. И засилва копнежа по града на романтиката и красотата.
Дори и романтично представяното минало на града, особено по време на Изгубеното поколение от 20-те години на XX век, е било малко по-мрачно. Да, наемите са били несъизмеримо по-ниски, но Париж на Хемингуей освен това е бил по-кален, по-миризлив и покрит с пепел от отоплението на въглища. Просяци и пияници често са нощували в коридорите на бистрата.
Артистите са се събирали в кафенетата не заради вдъхновяващата обстановка, а заради по-практични причини - в миниатюрните мансарди и хотелски стаи е липсвало отопление.
Колкото и да хвалим бохемските дни на Париж, туристите най-вероятно ще намерят мръсната му страна за отблъскваща.
Възможността да бъдат очаровани е това, което привлича пътниците към френската столица, а не потенциалните странности и усложнения, които ги има във всяка столица и могат да ви подлудят. Дори Едит Уортън, която се влюбва в града, когато пристига през 1907-а, се отегчава от него след десетилетие, прекарано там. Въпреки че самата Уортън се превръща в част от мита за Париж.
Според доктор Ота Парижкият синдром може да бъде третиран с медитация, точно както много други състояния. По-леките форми на културен шок минават с времето и търпението. Реалността на ежедневието може да засенчва мечтите. Може да откриете, че квартирата, която разглеждате, всъщност се намира над бардак, но тези, които са избрали да живеят в Париж, са се простили с илюзиите си и са приели града такъв, какъвто е.
Париж е красив, но не е като от картичка или като от Instagram. Може да бъде мръсен, сив, депресиращ. За туристите обаче притегателната му сила е много по-силна от възможността да хванат Парижки синдром и докато митът за града е жив, милиони туристи ще се стичат в него. Един съвет - просто оставете очакванията си на прага на входната ви врата.
