Преди дванадесет години Ричард Гилмор отива на един купон и там вижда Вики за първи път. Срещата им e като сцена от холивудски романс, сниман през 40-те години.
"Наистина, ако трябваше да заснема този момент, той щеше да бъде толкова захаросан и сантиментален, че нямаше да повярвате", спомня си сега 60-годишният Ричард. Вики, която понастоящем е на 63 години, също забелязала Ричард и започнала да отвръща на погледите му. Химията между тях била непосредствена и неустоима. И двамата твърдят, че това е любов от пръв поглед.
Господи, това наистина се случва, мислел Ричард в онзи момент
Но холивудският романс спира дотук, за да даде място на друг тип любовна история. Няколко седмици по-късно, след вълшебната си първа среща с Ричард, Вики се прибира вкъщи при Джим - неин съпруг от почти 20 години. "Защо не искаше да дойдеш с нас тази вечер?", го пита тя, след като разказва на съпруга си как е минала срещата. "Исках да ти дам възможност да го опознаеш по-отблизо", отвръща той.
"Не е ли това страхотен жест от негова страна?", казва Ричард.
И така, със започването на връзката между Ричард и Вики, Джим и Вики щастливо продължават брака си. Девет месеца по-късно Джим среща друга жена на име Мария. Джим и Мария също започват да излизат, след което Мария започва да ходи и с Ричард. През 2002 година, когато четиримата се обличат, за да излязат навън в студената вечер, Ричард се спира на вратата и се обръща към всички.
"Ние вече наистина сме цяло семейство, нали?" попитал той. Да - това е единодушният отговор - и оттогава насам те не са спрели да бъдат семейство.
Ричард, Вики, Джим и Мария са полиамористи: хора, които имат "немоногамни, отговорни и етични връзки по взаимно съгласие".
За разлика от полигинията, в която един мъж е женен за много жени, повечето полиамористи не са мотивирани от религиозни убеждения. Вместо това те говорят за връзките си с език, който трябва да бъде познат на всеки: те просто правят това, което им се струва редно, естествено и което ги прави щастливи.
Възможно ли е?
Властват стереотипи, че полиамористите са сексуални анархисти, които така или иначе не се интересуват от законния брак. Но Робин Траск, изпълнителен директор на организацията в защита на полиамористите „Loving More, заявява, че изследванията върху тази общност откриват, че 65 на сто от полигамните семейства биха предпочели да легализират съюза си, ако можеха, а други 20% поне биха обмислили възможностите, ако такива действително съществуваха.
Дали обаче законовото признаване на множествения брак е твърде сложно, за да бъде реализуемо? Узаконяването на брачния съюз в повечето държави е свързано с редица задължения и облаги.
Брачното законодателство влияе върху издръжката на децата, здравните грижи, социалните услуги, наследството, показанията в съда, данъците, емиграцията и какво ли още не.
Моногамните бракове вече са податливи на редица измами, а полиаморните бракове на теория биха могли да доведат до дори по-радикални форми на измама - стотици хора биха сключвали фиктивни бракове, за да могат например да емигрират, или пък цели криминални групировки биха минавали под венчилото, за да се възползват от протекциите при свидетелстване срещу съпруг или съпруга в съда.
Може би законовото гарантиране на равни права при браковете не си струва главоболието по ревизиране на цялостните системи за данъчно облагане, криминално правосъдие и смяна на гражданството.
Затова нека започнем с фундаменталния въпрос: какво е бракът - и какво искаме да бъде той?
Дали бракът е държавна програма, целяща да мотивира определени социални блага? Дали е религиозна институция, която трябва изцяло да бъде отделена от държавата, или преди всичко е личен избор между двама или повече души?
В отговор на тези въпроси изниква алтернативно предложение, чийто източник е крайно невероятният съюз между крайната десница и крайната левица: защо пък тотално не отделим държавата от брака? Списъкът с привържениците на приватизацията на брака е дълъг: либертарианци, феминистки, правни експерти и лидери на католически, православно еврейски и други религиозни течения.
И в думите им има сериозна логика: частните брачни договори, подобно на частните бизнес договори, биха могли да бъдат сключвани според ориентацията и предпочитанията на всяко семейство: хетеросексуални, хомосексуални, моногамни, полиамористи - и какви ли още не.
Религиозните брачни договори биха могли да бъдат установени по различен начин от различните религии - например, католическите договори биха забранявали развода, а фундаменталистите-мормони и мюсюлманите биха разрешавали полигинията. (Между другото, "полигамия" е полово неутрален термин, който обхваща всички множествени бракове, независимо от съотношението на половете в тях).
Прогресивните и нерелигиозните организации биха могли да възприемат по-широко определение за брака, без да имат нужда от предварително одобрение от страна на правителството.
И за да бъдем напълно ясни: деца, животни и предмети не могат да подписват договори, следователно няма как да бъдат страна по брачен договор. Подобно на бизнес договорите, брачните договори биха могли да бъдат регистрирани, признавани и арбитрирани от държавата, но семействата и съответните НПО-та ще бъдат единствените, които биха могли да дефинират специфичните договорни условия.
Толкова ли би било ужасно любовта, привързаността и семейните ценности да определят какво е "брак", а не правителството и държавата?
Ако бъдем честни, частният брак си има и своите недостатъци. Много хора твърдят, че моногамният брак е социално благо, което правителството трябва да мотивира и насърчава с различни социални облаги.
Има резон и в твърдението, че държавно-регулираният брак, независимо от своите несъвършенства, на практика е далеч по-егалитарен от частните бракове, тъй като частната система би овластила много религиозни и светски организации, в това число и тези, които съзнателно избират да дискриминират.
Накрая, безспорен е и фактът, че правната институция на брака защитава децата (макар и законовите норми и държавни регулации да осигуряват закрила и за извънбрачните деца), следователно би било почти невъзможно разводите да се приватизират изцяло.
Приватизацията на браковете е особено противоречива тема до този момент, тъй като неминуемо опира до въпроса с децата. Признаването от държавата на определен тип бракове е един от начините, по които правителството защитава и насърчава моногамните - в повечето държави и и изрично хетеросексуалните - семейни структури, за които се счита, че са оптимални за децата.
Но редица изследвания констатират, че различните родителски среди, включително и полиаморните, не са задължително по-добри или по-лоши за децата, възпитавани в тях. Всъщност, децата в някои полиаморни семейства биха могли да се възползват от повечето ресурси, грижа и гъвкавост, предоставяни от наличието на повече родители.
От глобална и историческа перспектива феноменът на нуклеарното семейство, състоящо се от двама родители, е относително нов и доказано не е единствената среда, която може да бъде подходяща за деца.
Щастието и благополучието на децата във всички семейства (моногамни, полиаморни, хетеросексуални, хомосексуални или на самотни родители) зависят много повече от неща като стабилност, граници, подкрепя и любов, а не от личния сексуален живот на възрастните хора около тях.
"Аз не съм му татко, за него аз съм просто Арти," заявява 32-годишният полиаморист Артър, който живее заедно с приятелката си, нейния съпруг и синът им през последните осем години. "Погледнато отвън, няма особена разлика. И тримата присъствахме на раждането му. Когато той се разплаче посред нощ, и тримата ставаме да видим какво не е наред. И ние сме семейство като всички останали, просто нямаме узаконен правен статут", изтъква той.
Няма да е лесно
Независимо дали става въпрос за частна или държавна система, разширяването на достъпа до брак за полиаморните семейства би създало доста затруднения. Но защо това трябва да ни засяга?
Полиамористите са малцинство и те, за разлика от еднополовите двойки, със сигурност избират сами начина си на живот. Лесно е да ги игнорираме и маргинализираме. Но семействата им повдигат фундаментални въпроси за начина, по който държавата се отнася към нашия романтичен и сексуален живот.
Дали брачният статут е най-добрият начин, по който да се определи достъпът до социални облаги? Или бихме могли да открием по-добра алтернатива чрез приватизацията на брака? Ако не - трябва ли да се борим с недостатъците на държавно регулирания брак, докато не открием публично решение, което е справедливо за всички? Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, си струва емоционалното, правното и интелектуалното усилие да ги обсъждаме.
"Нашият начин на живот не е за всеки, но за нас лично той работи," споделя Вики. "Считаме се за женени. Считаме се за семейство. Понякога любовта те връхлита като гръм от ясно небе. Защо да й поставяме ограничения?".
