Изпращаме ги по летищата и гарите, сезонът е такъв. Снимаме ги с камерите на телефоните си как се изкачват по "oнзи ескалатор" на Терминал 2, нагоре-нагоре, а ние бодро подвикваме след тях "На добър час!".
Запечатваме в дигиталната памет, а и в тази, дето силно стяга в гърдите, как прегръщат приятелите си, стискат плюшените играчки спомени и се смеят между сълзите си. На ум за кой ли път преобръщаме списъка с важни неща и се опитваме да локализираме точното им място в багажа, дето от седмица го приготвяме заедно.
А той - целият им уж най-необходим материален свят за новото време там, дето ние няма да сме с тях - стои като гранитен паметник, поместен върху колелцата на стегнатите им куфари и нетърпеливо чака да се затърколи към самолета. И после по лъснатите коридори на някое световно летище, по асфалтовите тротоари на разни европейски или американски градове с впечатляващи университети, култура, бит и не знам си там още какво...
Не, бе, не се размеквам. Даже като майка, която реално от три години не е ежедневно с децата си и няма привилегията всяка сутрин да им маже филии и да ги изпраща на училище, трябваше да преживея по-леко новороденото чужбинско студенство на дъщеря си.
"Лесно ще е", мислех си. "Tя вече е свикнала, я каква е самостоятелна, как София я върти на малкия си пръст и как в тая българска джунгла оцелява, та в някакъв си уреден град ли нямa?!".
Пък и детето ми е самостоятелно точно толкова, колкото вероятно са и вашите. В телефона й са най-новите приложения за транспорти и маршрути къде ли не, профилите й в социалните мрежи отдавна живеят и извън физическите граници на родината й, английският й често изскача преди българския, пазарува онлайн, движи се по световното време.
Сама си е избрала университета, попълнила си е всичките форми за кандидатстване, организирала си е всякакви изпити за езикови нива, проверила си е специалностите и само от време на време резюмирано и точно ме е осведомявала за всичко това, а аз разбиращо и достолепно съм кимала с глава и съм се опитвала да изглеждам "по в час", отколкото реално съм била.
После си е взела решението, ентусиазирано се е явила на интервю и само ме е включила минута преди това за малко по FaceTime, за да й кажа дали изглежда "както трябва". "Както трябва си", съм й казала и едва съм си вдигнала долната челюст от удивление, че се е справила до най-малката подробност, а дори не ми е искала съвет и не ми е споделила "по момичешки" какво ще облече.
Месец по-късно гордо е обявила къде са я приели и какъв е личният й избор, а аз съм се съгласила с него, защото вече съм била наясно, че тя знае по-добре от мен. И така сме се втурнали в другите неща - матури, изпити, балове. С леко сърце и щедър родителски жест сме й позволили трите месеца от последната лятна ваканция да прави каквото си ще и леко сме се поизпилили финансово, за да й сбъднем мечтата да попътува.
Или чрез нейното постоянно състояние на излитаща и кацаща да нахраним малко и собствения си младежки копнеж по пътешествия. Някога, когато още мислехме, че в този живот може и никога да не видим Париж, да не минем под Биг Бен, да не се пуснем по каналите на Венеция…
После, в последните издихания на ранния септември, вече сме се организирали. Малко като на сън е било, нали? Някакви списъци с необходими неща, бързи разговори с приятели, чието дете вече от година е студент в Холандия, Лондон, Милано, Щатите, трескаво търсене на познати в "новото място", които да дадат по едно рамо, ако нещо не наложи, не дай си боже.
И това "не дай си, боже" сме взели да повтаряме непрекъснато. И на дърво чукаме все по-често, пък и през някоя и друга църква или манастир се отбиваме уж така, само "за всеки случай".
Големи хора сме, модерни, не драматизираме, разбира се! Ей я Европа! Па и Америка ей я! Самолети да искаш, онлайн купуваш, докато си лежиш в леглото на три-пет-десет хиляди километра и до двайсет и четири часа си си у дома!
В нощта преди заминаването май е най-гадно. Не заспиваш изобщо или в три посред нощ те буди онова дълбоко вдишване, дето върви с потно чело и сърцебиене, в което си казваш "А не беше ли по-добре?!". И се почва...
А не беше ли по-добре да учи тук? А не беше ли по-добре да си остане една година, да порасне малко, да се поокопити, пък тогава? А не беше ли по-добре да отиде не във Виена, а в Холандия, където е гаджето й, или пък в Лондон, където са половината й приятели? А не беше ли по-добре да не е на общежитие, а да се напънем и да й плащаме апартамент? А не беше ли по-добре да й купим една стара кола за там, вместо да ходи по тия метра и автобуси по нощите? А не беше ли, а не беше ли…
Някъде към седем, вече напълно отчаяни, сме се измъкнали от леглата и сме се накичили с позитивните настроения и ухилените физиономии, за да вдъхваме кураж на детето. То още спи, а ние му правим любимата закуска и почти летим из дома си, за да го оставим да си поспи, че там кой ще му пази съня?
И идва лудницата след това. Летището, малко просълзени роднини, пожелания, здравец за хербаризиране, картички с мили думи, леко изнервени, но все пак омекнали от толкова разнежено родителство служители по сигурността. А ние сме като в чужд филм с лошо качество - щъкаме наоколо, проверяваме безсмислени неща по сто пъти, вдигаме куфарите, че тя е твърде млада и не бива да вдига тежко, стискаме ги тия паспорти и бордни карти и кой знае защо даваме тъпи идеи.
Като тази да си купим по един сладолед - четири вкуса, които да си "менкаме". Чак после, в самолета, ще се сетим, че така правехме, като тя беше две педи от земята и я водехме на сладолед в парка.
Излитане, летене, кацане - толкова бързо се случва всичко, че имаме чувството, че е само репетиция. После пак таксита, настаняване, организирали сме го, перфектно си върви по плана - ееех, запад е това, не е като в нашата лудница!
И идва другият филм там - да вземем ключа за стаята, да попълним формулярите, да стигнем до общината и да я регистрираме на новия адрес, да направим застраховка, ама от най-сигурните, да попълним декларация, да отворим сметка, да се наредим на не знам си коя опашка, за да ни потвърдят пребиваването.
В цялата тази бюрократична реалност навсякъде, като че нарочно, из нищото изскачат някакви българи, които ни разясняват ситуацията и ни упътват. Водят децата от смесените си бракове за ръка, кимат с глава по европейски и без акцент ни казват точните имена на службите и формите, които трябва да попълваме. Радваме се на сервитьорката българка от бара на съседната улица. И на готините приятели от фейсбук, които ни канят на вечеря у тях. И на хубавото време се радваме, че ако валеше, щеше да е подтискащо и повече да ни се реве.
Мисля, че абсолютно всички родители на деца студенти в чужбина се срещаме в местната ИКЕА. Пълним колички с малки джаджи за оптимизиране на тесни пространства и сме убедени, че "детето" още не знае какво му трябва, ама ние знаем и още как! Чистим перфектно излизаните стаи, защото по наше време в блоковете на Студентски град в София беше като в български бежански лагер и някак не ни се вярва тук да е по-различно. Подреждаме до последния детайл, както тя иска. И сме ужасно настоятелни да правим нещата все вместо нея, да си вземем още малко родителство, още малко галене, още малко глезене.
Гарнираме все по-натежаващата тъга с някакви безразсъдности като скъпи вечери на хубави места, разни коктейли и пенливи вина, мажем ония неизмазани филии от детството сутрин и се чудим дали и тя сама утре ще може да си ги маже.
А тя ще може. Така, както сам сама ще си хваща няколкото превозни средства, за да си стигне до университета. Както ще си ангажира часове в пералното, ще си готви някакви прости и бързи неща и ще прави забележка на тия от съседната стая, когато са шумни. Всичко ще може, защото сме я научили. И защото отдавна си може и сама, просто още малко й трябва, за да го разбере.
Обещах да не драматизирам, ама май не ми се получава. След като през пет минути поглеждам телефона и едва се спирам да не й звънна за сто седемдесет и първи път днес. След като със ставането обръщам живота си според нейното време и часова разлика там и пресмятам събудила ли се е, яла ли е, успяла ли е да си хване метрото, закъсняла ли е, реве ли й се днес, намерила ли си е нови приятели.
И има ли нужда от мен. Май това е то, най-трудното - да осъзная, че нуждата й от моето присъствие вече не е толкова делнична.
Че светът й полека се еманципира от моя и скоро напълно ще се отдели. И че на всичкото отгоре това е най-нормалното нещо, което трябва да се случи помежду ни. Защото и майка ми ми казваше някога, че съм най-важния проект в живота й, който й осигурява "временна заетост". Пък аз си мислех, че просто си упражнява красноречието.
Чувам я. За поведен път й казвам, че куфарите й са под леглото. "Знам, мамо - казва ми - бъди спокойна".
Спокойна съм, дете, спокойна съм, само просто мъничко драматизирам…
Знам
Баси тъпотията, голям зор и големи притеснения зс да си пратите децата извън България. Пък после се вайкате, че тука било гадно, нямало къде да се реализират и се оправдавате за това с всякакви тъпизми за грешката (която все още не сте осъзнали, че сте направили) да ги пратите да станат роби в някое общество, което ги приема за да са такива (роби и слуги). Браво за което, а вас няма да има кой да ви погледне след 20-30 години и тая държава няма да я има заради подобни родителски въжделения, да си възпитавате децата в любов към живота извън Бг. Няма как да се получават нещата в България, след като народа ни е с робски манталитет. Същевременно млади и способни хора от цял свят идват да работят и учат тук, защото казват, че няма толкова хубаво място другаде и с толкова много възможности. А на вас все някой ви е виновен за липсата на самочувствие и гордост за това, че сте българи!
Това с непременното учене в чужбина наистина се превърна в масова истерия и стадна акция. Да оставим настрана емоционалния ефект. Какви пари коства това начинание на семейния бюджет, не е истина. И колко семейства реално могат да си позволят лукса. Една позната ми сподели, че има пари до нова година да издържа дъщеря си в Англия, а малката замина едва преди 2 седмици в първи курс. Сигурно ще се правят някак, или майка и ще тегли кредит, или дъщерята ще си намери работа там. Но рядко хората се замислят за капитала, който доброволно наливат в чужда икономика, за да кажат гордо на познатите си, че детето им учи в чужбина, спестявайки всички негативи, свързани с това. Едни близки наливаха пари в образованието на сина си 5 години, захраниха добре английската хазна, след което детето се върна и си работи в България. Това звучи добре, въпреки че е леко безсмислено, защото специалността му може да се изучава и тук. Много по-добър вариант е да завършиш бакалавър тук и да продължиш с магистратура в чужбина. По-евтино е, си сверяваш часовника и надграждаш. Освен това имаш дипломи от два университета. Единственият вариант, при който оправдавам безрезервно обучението в чужбина, е когато специалността е рядка и образованието в България просто не я предлага. Тогава инвестицията си струва до последната стотинка. Иначе дали детето ще замине от Варна за София или от терминал 2 за Лондон е все тая. Еднакво ще ти липсва и еднакво ще го мислиш.
pixie ми взе думите от устата. С една уговорка - ако детето остава в България, задължително трябва да се отделят пари за квартира. Защото ако попадне в най-големия курорт на Балканите, а.к.а. Студентски град, ученето просто не го виждам как ще се случи... Та в тоя ред на мисли, чужбина би научила на малко повече дисциплина. Много по-трудно ще си дойдеш от някой европейски град, отколкото от София, Варна, Бургас, от които и един стоп можеш да хванеш. Но аз също съм твърдо против "в чужбина на всяка цена", още повече, че все повече вече се връщат после да работят тук. Един от малкото реални плюсове е, че в яйчар отделите като чуят "завършил в чужбина", и наемат на секундата.
Коментиращите са изместили темата. Само родител може да разбере тия преживявания. Когато за пръв път изпращах дете на Т1 (все още нямаше Т2) , беше за 4 месечна студентска бригада в САЩ. От кафето на аерогарата се наблюдаваха излитащите самолети. Всички изпращачи в един момент се обърнаха да си тръгват, защото самолетът вече беше много високо и далече, а аз бях убедена, че все още го виждам . Сърцето ми отлетя тогава. Така се чувствах. А сега, всеки полет следя в реално време. Всеки път когато излитат от тук, (щото вече има много летежи, за които вече не знам подробности.)
Погледнато отстрани мисля ,че по това ще познаеш балканците/щото сме си все душмани/ И съм сигурен че докато има такива чувства ще има и българи,още англосаксонското няма да ние заличило.И ние минахме,още вървим,по този път,сега по-често посрещаме. А що се отнася до робите и миячи на чинии и прочие.....стара плоча ,стара. 'Те" отдавна не работят това,пък и ако си помага на стипендията що да не, ,.По важното е да са живи и здрави,иние да ги посрещаме.Пикси идруги,разберете света е глобален,работиш от всяко място с достъп до интернет ,това е и който не свиква -пада..
Може би тези, които не са емоционално ангажирани, всъщност са по-обективни. Познавам доста, които са завършили в чужбина, и като сравнявам с моето следване в София (+ магистратура в чужбина), също мисля, че вторият вариант е по-добър. Много често студентите в чужбина буквално мизерстват, живят като пенсионер на минимална пенсия, а момичетата стигат до там да виждат женитбата като изход, след което се превръщат в домакини. А и е малко спорно колко доходоносна работа намират дипломиралите се в чужбина след това. Много зависи от специалността и от това къде се реализират.
>Това с непременното учене в чужбина наистина се превърна в масова истерия и стадна акция Погледни световните класации на университетите и кажи какво точно е най-резонно да направи човек, който има амбиции отвъд това да земе вишо от ЮЗУ и после да стане продавач-консултант в близкия ботик? А, момент, или човек изобщо не следва да има такива амбиции ако е патриот, щото не е редно, богоугодно, православно и прочие? Аман от хорица, които искат да придърпат всички останали до собствената си мизерия и душевна нищета като им лепват приятно звучащи етикети като, най-често, патриотизъм. Не помня Левски да е заръчвал, че всички българи трябва да станат строителни работници и продавачки в бутици. Все някак ще успеем да оцелеем като народ, въпреки че най-амбициозните и способни ще отидат да учат в Харвард, вместо в УНСС. Всъщност, не въпреки, а защото. Народ от идиоти трудоваци е обречен да падне под чужд контрол, а ако дори да успее да избегне тази почти сигурна съдба е въпрос на време кога ще се самоунищожи отвътре.
"Не помня Левски да е заръчвал, че всички българи трябва да станат строителни работници и продавачки в бутици. Все някак ще успеем да оцелеем като народ, въпреки че най-амбициозните и способни ще отидат да учат в Харвард, вместо в УНСС. Всъщност, не въпреки, а защото. Народ от идиоти трудоваци е обречен да падне под чужд контрол..." Твърдението, че "най-амбициозните и способни" отиват да учат в престижните университети на Запада, а тук остават само бъдещите "идиоти трудоваци" е доста гадничко и погрешно в своята обобщителност. Мисля, че в някои други теми самият ти се изказваше против генерализациите. Наистина голям брой от децата, които заминават да учат в чужбина са мотивирани и способни. Но такива са и достатъчно много от студентите в България. Те са останали тук, защото семействата им нямат средства да ги изпратят в чужбина. Или са останали просто, защото самите те искат да се развиват в България от патриотични чувства или нещо друго. Няма значение колко са те. Може би има такива дори в УНСС и ЮЗУ. Дори да са малцина, коментарът ти е много обиден именно към тях. Да, нашите университети изобщо не могат да се сравняват с най-престижните, но ако си достатъчно мотивиран да успееш и да придобиеш знания всъщност няма толкова голямо значение средата, в която си попаднал. Дори в най-добрите университети се набляга върху самоподготовката, която зависи изцяло от личните усилия. А Левски не е заръчал да ставаме обслужващ персонал, но също и не казвал да си бием камшика в по-добрите държави, където условията за личното развитие са много повече. От там няма как да промениш България нито за по-добро, нито за по-лошо, нито никак. Ако искаш да я промениш, трябва да се върнеш тук, веднъж придобил (предполагаемо) по-доброто образование.
futureless
>Твърдението, че "най-амбициозните и способни" отиват да учат в престижните университети на Запада Е само в твоята глава. Аз казах само, че за да отидеш да учиш в престижен университет е нужно да си амбициозен и способен. Иначе не те приемат. Изобщо не следва, че всички амбициозни и способни емигрират и в България остават само идиотите, но определено следва, че съотношението способни/идиоти в България намалява, защото възможностите на идиотите да имигрират са неимоверно по-малки. Емигрират и миячи на чинии, да, но съотношението състезатели по математика/миячи при емигриращите е много по-голямо, отколкото при неемигриращите. Погледни, например, къде се намират представителите ни в научни олимпиади от последните 20 години. Познавам много такива, но се сещам само за един, който в момента живее в България, и то дори не заради някакъв огромен патриотизъм. >Те са останали тук, защото семействата им нямат средства да ги изпратят в чужбина Глупости. Обучението е безплатно в Европа, а всички престижни американски университети тези дни дават пълни стипендии, които най-често покриват и разходите за квартира и храна. Разходите по живот също могат изцяло да се покрият сравнително лесно с временна работа, каквато се намира по университетските кампуси, но може да се вземат и заеми. Наистина ли мислиш, че в България има дори един единствен студент, който е кандидатствал за Кеймбридж или Станфорд, приели са го, но е останал в България поради финансови причини? Говоря за престижни университети, не за community colleges или for-profit "университети" като DeVry, KaplanU или TrumpU, където приемат всички кандидатствали с лекотата, с която в България можеш да влезеш в ЮЗУ или БСУ. >ако си достатъчно мотивиран да успееш и да придобиеш знания всъщност няма толкова голямо значение средата, в която си попаднал Наивно и напълно грешно. Средата е почти всичко за практически всички ученици и студенти. Да, винаги има единици, които са толкова вътрешно мотивирани и способни, че се научават на всичко сами през интернет от 20-годишния си компютър на село, но те са пренебрежимо малко. А и дори те лесно стигат тавана на развитието си ако не попаднат в благоприятна среда. Например, зад всеки български представител в олимпиада по математика, физика или информатика, стои школа и учител. Всеки. Независимо колко талантлив, природно интелигентен, гениален. Системното структуриране на знанията е ключово за развиване на широко асоциативно и рационално мислене, а него едно дете не може да си го достави само, не и докато е все още дете или юноша. >Дори в най-добрите университети се набляга върху самоподготовката Звучи като да говориш наизуст. Първо, най-добри университети има от различни школи. В американската школа стандартното е купища упражнения, домашни работи, тестове през семестъра. Да, самостоятелна работа всеки ден, но тя е ползотворна само защото преподавателите я структурират и насочват. Европейската школа, от друга страна, набляга върху лекции и много по-малко самоподготовка през семестъра. Във Франция приемът в големите школи е брутален - кандидатстващите се подготвят за тестовете с години предварително и конкуренцията е жестока. Самоподготовката е преди приема в университета и отново ключовият фактор е систематичният подход, който е невъзможен без външна помощ. И не, аз не говоря наизуст. Говоря от богат личен опит. >Ако искаш да я промениш, трябва да се върнеш тук Не виждам физическото пребиваване в България да е достатъчно условие за промяна на държавата към по-добро - ако беше, досега щеше да е цъфнала и вързала, защото, все пак, хора като теб са все още там. Не е цъфнала и вързала. Съответно, не виждам подкрепа за хипотезата ти, че е необходимо условие.
Окей, така съм по-съгласен. Но все пак: "Обучението е безплатно в Европа, а всички престижни американски университети тези дни дават пълни стипендии" Безплатни са университетите само в скандинавските и германоезичните държави. Поне такова беше положението, когато последно се интересувах преди няколко години, сега не вярвам да е по-различно. За САЩ не знам, но в Англия, където отиват доста наши студенти, таксите са доста соленички - от порядъка на няколко десетки хиляди паунда годишно. И като добавим accommodation fees, дневните и задължителните няколко хилки за учебна литература и пособия, нещата съвсем отиват накъм студентски кредит или работа, паралелна на следването. Вариантът със стипендиите е чудесен, но освен ако не си някакъв медалист от международна олимпиада, наистина не ми се струва много реалистичен (говорим за топ университетите). Все пак има някакви квоти на тези стипендии за чуждестранни студенти, така че борбата е жестока и все между генийчета от цял свят. А двата оставащи варианта - кредит или работа по време на следването - за мен не са много ОК. Каквото и да си говорим, кредит за такава крупна сума крие рискове и ограничава бъдещето ти (ами ако се окаже, че това, което си записал, всъщност не е за теб?). Работата пък осакатява следването. Учебните програми навсякъде са така разработени, че свободното ти време е предвидено да отива за допълнителна самоподготовка и изготвяне на разни домашни и проекти. Да, сигурно има начин да се справи човек, но определено академичната му подготовка ще пострада. " ...с лекотата, с която в България можеш да влезеш в ЮЗУ или БСУ." В България вече влизаш навсякъде с еднаква лекота, която граничи с лекотата на формалното подаване на документи. И не смятам, че това задължително е нещо крайно лошо. Широко отворените врати на входа на университетите им позволяват да печелят повече от семестриални такси в първи курс. Проблемът идва, когато след първи курс неадекватните студенти не бъдат закономерно изритани. Проблемът е, че и изходът е толкова широк, колкото входа. "А и дори те лесно стигат тавана на развитието си ако не попаднат в благоприятна среда." Но не всеки има амбицията да достига тавана на развитието си. Естествено, че ако искаш да градиш научна кариера с международно значение, не може да си седиш на компа в село и ще ти трябва тапия от Харвард. Но ако нямаш чак такива цели, а искаш просто да станеш добър професионалист и да надградиш знанията си от ЮЗУ-то, живееш в най-доброто време. В интернет може да изгледаш лекциите на най-добрите преподаватели, да запишеш онлайн курсове на различни престижни университети, да прочетеш съвременна и класическа учебна литература... Да, ще е необходима голяма самодисциплина, но не е невъзможно. Най-големият минус на този подход по моему е невъзможността да осъществиш връзки със себеподобни и да си сверяваш часовника с тях. "Не виждам физическото пребиваване в България да е достатъчно условие за промяна на държавата към по-добро - ако беше, досега щеше да е цъфнала и вързала" И Рим не е бил построен за един ден. Нещата тук са seriously fucked-up и ще е необходимо доста време, докато се пооправят. Казват, че на евреите им трябвали 40 години да започнат начисто. Ние сме на около 30, пък и не сме евреи
futureless, продължаваш да говориш наизуст и си изръсил поредния куп фактологически грешни твърдения, които този път не мисля да адресирам, защото не виждам причина да мисля, че ще спреш да ги бълваш. Вярвай си в каквото ти е удобно на душицата. >не всеки има амбицията да достига тавана на развитието си Именно. Тези, които имат тази амбиция, дори не в така изразената й крайност, напускат България ако намерят възможност. Съответно, нивото на хората, които остават, се понижава. Това и казвах. Кое не е ясно? >В интернет може >не е невъзможно Да, може. Не, не е невъзможно. И като може и не е невъзможно, а в България интернетът е ужасно бърз и евтин, къде ги всичките тези самоуки професионалисти, които правят от държавата рай и балкански икономически тигър? Знам, знам, само те подстрекавам да ми излееш куп рационализации - политиците това, американците онова, Сорос лош, и в края на краищата пак българите го духат. Само че най-простото обяснение за състоянието на държавата са обитателите й. България днес е каквото е не въпреки вас, а заради вас. >Нещата тук са seriously fucked-up и ще е необходимо доста време, докато се пооправят Според мен няма как да се "пооправят" със сегашния манталитет и този остър недостиг на интелектуален интегритет - точно те са причината нещата да са "seriously fucked-up". Докато "другите" са ви виновни, никога няма да оправите държавата, защото ще чакате "другите" да ви я оправят. За да си оправиш държавата е необходимо първо да признаеш на себе си, че проблемът й е в теб, единствено след което може да намериш сили да се промениш за по-добро. Да, може и да не успееш, но пък докато не признаваш проблема запазването на статуквото е гарантирано.
"Именно. Тези, които имат тази амбиция, дори не в така изразената й крайност, напускат България ако намерят възможност. Съответно, нивото на хората, които остават, се понижава. Това и казвах. Кое не е ясно?" Амбицията е хубаво качество, но нима, ако не го притежаваш "нивото ти пада"? Тази взаимовръзка: голяма амбиция -> напускане на България -> лош материал в България++, която правиш, е счупена, но не мисля да го доказвам, защото очевидно е безсмислено. Резултатът ще е, че аз ще си загубя времето, а ти ще ми кажеш колко съм заблуден. Както рече - "Вярвай си в каквото ти е удобно на душицата." "И като може и не е невъзможно, а в България интернетът е ужасно бърз и евтин, къде ги всичките тези самоуки професионалисти, които правят от държавата рай и балкански икономически тигър?" България не е икономически тигър и никога няма да бъде поради ред причини (между които Сорос не е!). А трябва ли да бъде? Трябва ли всички държави да бъдат икономически тигри? Днес България е съвсем нормална абсолютно посредствена провинциална държавица, каквито в района има доста. С перспектива да стане нещо като Словения, ако си изиграе добре картите и оправи кашата вътре. Не сме много добре, но не сме и толкова зле. А не сме толкова зле именно благодарение на усилията на мнимите анонимни професионалисти във всички области на обществото, които все още са тук. Те заслужават уважение, но не очаквам от теб да го покажеш. "За да си оправиш държавата е необходимо първо да признаеш на себе си, че проблемът й е в теб, единствено след което може да намериш сили да се промениш за по-добро." Прав си.
>нима, ако не го притежаваш "нивото ти пада" Нивото, до което стигаш - очевидно, защото без амбицията, както ти самият каза, не стигаш "тавана на развитието си". По-ниски амбиции = по-ниско достигнато ниво спрямо хипотетичния таван на индивидуалните възможности. >не мисля да го доказвам, защото очевидно е безсмислено Като наречеш едно твърдение "очевидно безсмислено" за доказване, то не става априори вярно. Очевидно е това, че на хората с по-високи умения, амбиция, възможности и постижения им е по-лесно да емигрират, защото имат по-високи възможности - по-търсени са, по-лесно им е да се реализират и прочие. Също очевидно е това, че са по-склонни да го направят, защото - щом имат амбиция да се развиват, която личи от това, че са се развили - значи имат амбиция да продължават да се развиват, особено в среда, която не слага нисък таван на развитието им както е в България. Това е дефиницията на амбиция и вътрешна мотивация. От двете наблюдения очевидно следва, че разпределението на уменията сред емигриращите ще е изкривено към по-силно представяне на амбициозни, умни, способни и интелигентни хора в сравнение на разпределението сред широката българска популация. Дадох и пример с олимпийците, макар че не мисля, че беше нужно. Очевидно следствие е, че емиграцията - а емиграция има, при това непренебрежима - понижава процента такива хора в България. QED. Предполагам първосигналната ти реакция на горното разсъждение ще бъде да сведеш някое твърдение до абсурдна крайност. Например, да кажеш "не е вярно, че всички хора с умения, амбиция, възможности, постижения емигрират". Да, не е вярно. Говоря за разпределения. >А трябва ли да бъде? Никъде не съм твърдял, че трябва да бъде. Твърдях, че ако беше толкова лесно да се самообразоваш през интернет и да станеш експерт, България щеше да е препълнена с експерти, които щяха да вдигнат нивото на цялата държава. Фактите категорично отхвърлят тази хипотеза - в България има остър недостиг точно от компютърни специалисти, например, за които би следвало да е най-лесно да се самообразоват през интернет.