Моя приятелка води нечовешка борба за забременяване. По време на тази 7-годишна борба тя преживя два неуспешни опита ин витро и един спонтанен аборт. ДЕТЕТО беше фикс идея и на двамата със съпруга й. Обзаведоха разкошна детска стая и точно когато забременя, той вече беше намерил Любовта-на-живота-си.
Сега гледа сама детето си в прекрасната детска стая. За седемте години мъки, през които и двамата изтъниха връзката помежду си, започнала прекрасно, можеха да си осиновят дете. Но той не искаше. "Как ще гледам чуждо дете?!", отговори ми един ден съпругът й, когато не издържах като свидетел на поредния скандал помежду им и попитах защо не си осиновят човече.
Като майка ми е адски трудно да го разбера. Познавам хора, които си осиновяват деца и след това им се раждат техни биологични - и как едното и другото си растат обичани и НЕпредпочитани заради гените.
"Синът ми... Моят син", казва надуто бащата на детето ми, който иначе се бореше здраво издръжката му да бъде колкото се може по-малка. Успокои се, като открих персонална сметка на името на сина ми, за да не "харча" парите аз. Възпроизвел се е, оставил е нещо след себе си - било и само собствената си семчица. Аз просто исках дете - и то точно от този мъж.
Не знам кое е по-финансово разоряващо или гадно в България - опитите за ин витро забременяване или осиновяването на дете. Помня как моя позната разглеждаше снимки на две бебета за осиновяване, които й бяха изпратили, и отхвърли едното, защото ноктите му били почти сини, което си било неопровержимо доказателство за чист цигански произход. "Ще ме лъжат, че не е циганче, а?", каза тя презрително и натисна delete. Мъчно ми е за другото дете, което осинови...
Циганче значи едва ли не генетично обременено да е престъпник и каквито се сетите кофти определения. След като и самият ни вицепремиер Цветан Цветанов заяви публично, че ромската общност е "инкубатор за генериране на престъпност"...
Няма лоши деца, има лоши родители, казва майка ми, която със сигурност е Майката с главно М. Съвсем вярно.
Сещам се как преди време по една от телевизиите показаха среща на две ромски деца - и двете момчета бяха на по 16 години. Само че едното беше имало шанса да бъде осиновено преди четири или пет години от американско семейство, а другото така и си беше останало в социалния дом. Виждаш не просто два различни свята, виждаш цивилизационен сблъсък, в който американският тийнеджър пита българския как си харчи парите и какви са плановете му, как се учи и т.н.
Не знам как бих постъпила, ако съм поставена пред дилемата дали да задържа човека, който обичам, като му родя дете, или да го напусна, ако не иска да си осиновим. Знам обаче, че не бих родила, за да копи-пействам нечии гени или да осигуря наследник, който да носи...например трите имена на дядо си...
Вярно е, че никой не ти дава децата с наръчник указания за отглеждането им. Единственото, което знам от собствен опит е, че се гледат с много любов. А за това гени не са необходими.
