Пожелах си много приятели и торта с кукла „Барби" за имения ден. Това беше като бях на 9. Сега съм Голяма или поне така твърдят останалите. Пожелах си бял „Мерцедес" и оттогава много внимавам какво си пожелавам.
От тук започва историята ми. Моята и тази на Цвети. Събудих се, а в главата ми пълен хаос - как да прекарам рождения си ден, без да прокисна в тежки трапези и вино. Телефонен звън. Цвети е. Нищо добро не ме чака, казвам си аз, но знам, че няма да съжалявам.
- Пожелай си нещо! Честит рожден ден! - крещи Цвети. - В 8 тръгваме... Готова ли си?
- За къде? Страх ме е. Шегуваш се, нали? - отвръщам аз.
- Абе, я стига. В 8 на спирката на Окръжна болница" - казва тя уверено и хлопва телефона.
Тръгвам. Въпреки всичко и въпреки себе си. Цвети не ме оставя на страха, а го изпарява от гърлото ми. Разтреперено съм повдигнала вежди, огъвам се под тежестта на изопната като нерв дясна ръка, свита в юмрук и с вирнат палец. Стопирам.
В косите ми - коли, камиони, ТИР-ове. Заплитат се въпросителни кичури. Вярвам в Цвети, тя се усмихва. Падам, смалявам се, ставам голяма, говоря си с Шапкаря и нищо не разбирам от чай, чудя се на хората зад волана и пак вярвам. Че закъдето и да сме тръгнали, все ще стигнем.
Целта е 471.14 километра - формулата за успеха София - Силистар в компанията на бабината ми вишновка и ... Майкъл Джексън. Цвети сияе на пътя като астронавт към мечтите си. По Нийлармстронгски ме хваща за ръката и казва: "Това е една малка стъпка за Гери, един гигантски скок към... Силистар!"
Кола 1
Претъпкваме се в количката. Аз - вярващата и моят личен проповедник - Цвети. Вярващата се моли да повярва на историите, които се заизреждат. Вишновка, път, сладки, вишновка, път, сладки, изпреварване, път, сладки ... вляво сме на задната седалка, изпреварване, вдясно сме на задната седалка.
Празна магистрала и слънце. Шофьорът ни се навежда и изумено изнася глас от диафрагмата: "Щяло да вали... къде е дъждът, бе" - колата се тресе, а гласът му отеква винаги, когато разказваме тази история. Да те заболят очите от смях. Докато се возим и слушаме за хайдушкото злато, платило на Русия освобождението, Майкъл Джексън разведрява обстановката и всички пеем заедно с Краля па попа. Щастливо и някак благодарно за подарения ни живот изскачаме от колата.
Кола 2
На магистралата телефонът ми звъни и в естествена цензурна среда от профучаващи коли приемам пожелания за късмет. Колко благодаря! Хиля се на синхронични съобщения от рода на "нови запознанства, приключения и луди истории". Някой ме пита:"Къде си?" - "Не знам", казвам аз. Вече съм във вселената на Дъглас Адамс. Само че нямам пътеводител.
Времето спира не къде да е, а на Околовръстното в Бургас. Мисля да изпробвам силата на мисълта си в комплект с чувството за хумор, така или иначе стопът е зациклил. С час. Смеем се сред бурените безнадеждно. "Цвети, сега ще дойдат двама цигани в бял „Мерцедес", ще видиш". И точно тогава идва пророчеството се сбъдна, само че с черен „Мерцедес", не бял. Всичко беше без значение.
Няма място за чудене и спазване на майчински съвети. На пътя за морето, извън трите летни месеца, е доста рехаво и се качваме. „Как се казваш?" - обръща се Милко към мен, карайки. - „Гергана", отговарям свенливо аз. - Очаквам реакция, но получавам безразличие. - А ти как се казваш?- изкривява врат назад Милко.
Цвети! - изчуруликва тя. Вратът се завърта към волана и се обръща към нас закачливо: - Еееех, да беше Цветница сега, па да спрем в някоя кръчма и да ни черпиш, черпиш... цял ден, едно хубаво да ни стане на душата...."
Не е виц, мисля си аз. Не е мислено да е виц. Почвам да се притеснявам какво ще стане, ако телефонът ми звънне точно в този момент, за да напомни коя дата е. Телефонът обаче мълчи тактически. Но Майкъл Джексън - не. Всички пеем Били Джийн. След кикотене в отказ да огледаме с тях каравана, отдъхваме на един разклон, потънали в истеричен смях и малко вишновка.
Кола 3
Бързичко спира сив джип и ни спасява. "Колко съм пътувал като войник на стоп..."- започва да разказва шофьорът. И как е минал 30 км до отбивка, за да обърне и да ни вземе. . Кани ни да вечеряме с него и компания в ресторанта, в хотела, до скалата, където Лили Иванова пее "Ветрове". Нас ни вее към Силистар и отрязваме зяпналия език на изкушението да пеем "Ветрове" на онази скала, до онзи хотел, в ресторанта. Оставя ни да си отдъхнем на един мост...в 5 следобед.
Кола 4
Инструктор по кайтсърфинг, симпатяга. (Мечтата на Цвети). Маха ни от завоя, ние тичаме. Радост. "Мога до тука само" - "Окей" - уверено знаем, че всичко е наред. Оставя ни замаяни. Трябва ни време да се съберем и да направим рекапитулация. Осенява ме схемата: ако има Майкъл Джексън в колата, хората са....Пауза. Паузата се вгледа в зениците ни, увеличи ги и изплю пред нас думата: "Ненормални!" Избухваме в смях. Сверяваме факти и проверяваме теорията за антитези, докато скачаме в следващата кола.
Кола 5
- Здравейтееее - слънчево се усмихва Цвети. - Здравейте, как сте? Откъде сте? - редят се дървета, стълбове с въпроси. Ние - от София!
Ооооо, София. Бях в София вчера, днеска, утре пак. Как се живее там - не знам ... ужасът (звучи Майкъл Джаксън)... там имаше една катастрофа, и загинали... аз минавам оттам и виждам (Майкъл Джаксън) линейката ... лежи, полиция навсякъде, абе направо (Майкъл Джаксън) и аз направо толкова се вцепених (Майкъл Джаксън...)
Цвети вече плаче от смях на предната седалка, аз се давя в опити да не демонстрираме тотална антипатия към историята. Искаме, но не можем. Сега, на тази история, разказаха през гласа на Майкъл.
Шофьорът съжалява поредния си луд избор и почти млъква, разстроен от сподавения ни смях. Срам ни е. Майкъл Джаксън не спира да трови първоначалното добро впечатление, което сме направили.
Варвара. За галактическия стопаджия последните 10-20 км са дилемата. Мечтата е толкова близо, че е почти постижима. Минават две коли и една каруца в рамките на един час. Искаме отчаяно да свалим тежкото от раменете си. Погледът ни се рее към гората, в която изчезват двете коли и каруцата. Играем хоро на пътя, докато се стъмва. Сядаме и пак се изправяме. Точно там, където бяхме преди час - на тротоара, малко преди Силистар.
Надежда винаги има, колкото и да е тъмно навън, уверява ме Цвети, но по всичко личи, че и сама не си вярва. Кола! Това е нашият шанс и трябва да го сграбчим, мисля си аз. Мъж и жена спират, за да ни спасят.
Кола 6
„Ние сме за Силистар" им ляга на сърцето и въпреки че не са за там, казват заветното: "но ще ви закараме". Мятаме победоносно чанти. Нищо не виждам, но ми е красиво. Мракът е красив, когато е непознат. Сред съборени папрати, бурени, дъски, разрухата на изминалата зима, пристъпваме от колата с тъжна радост, че пристигнахме.
Един огън свети от другия край на плажа. Това е някак мотивиращо. Нашият огън, нашата топлина тази вечер и в следващата една седмица. Пристигнахме, отдъхвам си. "Нали ти казах - стопът е най-сигурният начин да стигнеш някъде, където не отиваш, но винаги си си мечтал за това място," - усмихва ми се Цвети.
Щастливи сме, защото сме надминали себе си. Надскочили се сме, защото можем. Зарязали сме страховете още някъде около Пловдив. Тук сме, за да си поиграем с живота, въоръжени с кофички, лопатки, бутилки и палатки, да строим огън и да пеем за ченгета с една бутилка Каберне Совиньон, да се сгреем още в 6 сутринта и да спим на плажа с глава върху джапанките.
Сиви кристали треперят над водата, докато слънцето невъзмутимо целува лицата ни.
Сутрин е, а ние сме на плажа.
