Знаеш ли, по-добре да напусна страната. Честно, не ми се живее вече тук...
Защо ли? Много причини, не ми се говори.
Но щом държиш, ще ти разкажа една история.
15 септември
На 15 септември видях едни деца, не много малки, може би 3-5 клас, които просто смачкаха едно дете-инвалид в „Макдоналдс" в подлеза на Софийския университет. То не беше ром, беше с училищна чанта. Те направо го изритаха от опашката, защото имаше голяма блъсканица, беше претъпкано. И тези деца не бяха роми, всички изглеждаха добре. То си тръгна куцукайки и си бършеше очите.
Малко по-късно го видях с майка му - влизаха в спирката на метрото, тази в подлеза. Чух го да казва: "Не искам да купувам нищо". Аз отначало не разбрах че е с майка си, защото то беше само в „Макдоналдс", тя вероятно го е чакала отвън или наблизо.
И като го видях да излиза куцук-куцук и да се отдалечава, ми стана много криво. Влязох обратно в „Макдоналдс" и се обърнах към децата, а те едни такива, добре облечени, интелигентни общо взето, и им казвам: "Защо го изблъскахте това дете, не виждате ли, че е инвалид?" А детето имаше и някакви тикове на лицето, ама си беше нормално, но просто явно болно... И децата ми отговориха: "Ама той не ни каза".
Разбираш ли... колко е страшно? Няма солидарност, естествено състрадание, човечност, обикновена хуманност.
Те не са виновни...
Васко
Васко е синът ми. Болен е от полиартрит. Той е едно от децата на „Българската Коледа".
Веднъж, ама отдавна, Васко като беше по-болен и трудно се движеше, но външно не му личеше. И като отишъл през междучасието в училищния бюфет да си купи закуска, на връщане не могъл да изкачи стъпалата до класната стая. И така закъсал на площадката между първия и втория етаж в училището.
Звънецът ударил, а той не могъл да се придвижи до класната стая. Край него бягали деца, бързали да влязат в час. И нито едно, ама нито едно не се сетило да го попита защо стои там и не се движи. А и той самият не казва, че има нужда от помощ, също както това дете в „Макдоналдс" не е казало.
Тази случка с Васко не ми я каза той, а ми я разказа неговата учителка до 4 клас, която случайно го видяла по средата на часа. Тя нямала час и го попитала защо стои на площадката. И се разплакала и после, доста по-късно ми я разказа на мен. Самият Васил досега нищо не е обелил.
Не ме прекъсвай, ще ти го напиша това, щом искаш. Но не съм свършила.
И сега трета случка.
Банско
Това лято на джазфестивала в Банско един млад мъж в инвалидна количка беше всяка вечер на концертите. Седеше открая на редовете, на пейките. Имаше и някакви възрастни хора с него, вероятно родителите му.
И вечерта, когато бе Соломон Бърк, този американският соул певец... та Соломон Бърк като се появи и всички наскачаха, а един едър тъпанар даже се качи на пейката да снима по-добре. И други се качиха, ама тоя беше като планина. Просто застана пред младежа в количката и почна да си снима без да му пука от нищо. Това става точно пред нас.
И представяш ли си, ние мълчим, младежът в количката мълчи, въобще всички - мълчат.
И накрая в един момент един английски турист буквално насила дръпна онзи надолу и му вика "Сит даун!". Българинът му отговаря "Какво бе, какво". А англичанинът много ядосано му повтаря "Сит даун!" и му посочва човека в количката отзад.
Разбираш ли, ние българите си мълчим, а този англичанин, абсолютно непознат, не в свои територии, в чужбина е... и пак не го сдържа като вижда такова нещо. Беше готов едва ли не да набие българина, толкова възмутен беше.
Така са възпитани. Там при тях, в тяхното общество... И не само те.
А нашите деца не знаят какво е милосърдие и човечност, защото възрастните не им го показват...
Забравих да ти кажа, че младежът в инвалидната количка с родителите си беше българин. Англичанинът скочи да защитава достойнството на българин, накърнено от друг българин. И едва след този англичанин и ние останалите българи наоколо се намесихме, и там взехме да му казваме нещо на оня. Той в крайна сметка си седна.
А младежът в инвалидната количка се почувства неудобно, че е причинил такава шумотевица.
Това е историята, цялата история.
Понякога се питам кои са всъщност инвалидите - онези в количките или ние, всички останали...
