Най-лесно би било да използваме определение като "идиоти" за онези граждани на Варна, които не желаят появата на център за хора с увреждания в квартала си. Но ако не искаме да бъдем като тях и наистина ни пука за хората с увреждания, може би след първосигналната реакция следва да се позамислим.
Случаят набра известност тези дни - в кв. "Възраждане" в морския град е планирано изграждането на две къщи за резидентна грижа за пълнолетни с интелектуални затруднения и на център за подкрепа на хора с увреждания.
Част от местните обаче стартираха подписка срещу проекта, а в общинския съвет във Варна от едноименната партия "Възраждане" не пропуснаха удобната топка и опитаха да блокират проекта.
Някои от протестиращите срещу плана на общината казват, че се притесняват за децата си, други - направо че ги е страх от хора с "дълбока, тежка умствена изостаналост", които може да излязат и тръгнат из квартала.
Появиха се гласове, че наоколо няма достатъчно места в яслите и градините, а общината предоставя свой терен за социални услуги за хора с увреждания, и дори опасения, че заради близостта на подобни хора цените на околните имоти можело да паднат.
Да, идиотско е, обидно, жестоко, и показва дълбоки предразсъдъци.
Толкова дълбоки, че вместо да се втурваме в отговор да обиждаме тези "нормални" жители на квартал "Възраждане" за проявената социална умствена изостаналост, е добре да се замислим защо съвсем обикновени граждани от голям български град реагират сякаш живеят в XIX век.
Защото всички ние знаем - или смятаме, че знаем - разликата между хора с умствена изостаналост, психично болни и "опасни" психично болни.
Знаем колко лошо нещо е стигмата, съчувстваме и сме съпричастни на съдбата на хилядите семейства, които отглеждат и деца, и пораснали хора с увреждания.
Дори сме се убедили, че хуманният, съвременен подход е деинституционализацията, въвеждането на хора и с физически, и с ментални увреждания в общността вместо изолирането им някъде на скрито и затворено, където да не ги виждаме и да живеем с илюзията, че ги няма.
Съгласни сме, че с общи грижи и на държавата, и на обществото, инвалидизацията на цели семейства заради дете или пълнолетен с увреждане трябва да се сведе до минимум.
Иска ни се да вярваме, че сме се развили от средните векове насам и вече не убиваме различните и болните с камъни, а ги приобщаваме.
Затова и сме шокирани и крайно възмутени, когато някой гражданин със социална и емоционална умствена изостаналост каже, че човек - например със синдром на Даун - може да бъде опасен.
В резултат го нападаме с обиди по същия начин, по който той реагира спрямо различния и човека с увреждане. Маргинализираме го, изолираме го и му казваме, че е неандерталец. Че не е част от нас. И го правим още по-лесна жертва на всеки, който пожелае да си играе със страховете и невежеството му.
Тези страхове всъщност са естествени и разбираеми.
Хората се плашат и странят от различните, от болните, сакатите, странните, другоселците и лудите - това е защитен механизъм и ни е отнело векове и ужасно много страдания да се научим да го превъзмогваме.
Не сме се и научили напълно - случаят от Варна е само поредното доказателство. Подобни протести срещу съседство с хора с увреждания е имало и преди, и нищо чудно да има и тепърва.
Те показват, че имаме още доста работа пред себе си като общество, за да се научим да се приобщаваме, а не да се разделяме.
Че може би преди да обидим варненеца, който се плаши от хора с интелектуални затруднения, е добре да му обясним какво представлява това състояние. Да му разкажем защо то не е опасно и колко неоценима е помощта от центъра за настаняване за семейства, които живеят с подобни предизвикателства.
И също така да не назидаваме този притeснен варненец, а да го направим съпричастен към съдбата на тези уязвими хора. Защото само така наистина ще им помогнем. А те имат огромна нужда от подкрепа.
