Деца, които не порастват

Повече от една трета от американските жени на възраст 18-34 години и цели 42,8% от мъжете още живеят с родителите си, шокира обществеността изследване на Pew Research Center. Особено изненадваща е цифрата при жените (36,2%), защото за последен път, когато толкова много дами са били под крилото на мама и тате, е било преди цели седемдесет и четири години, през 1940 г.

Престижният институт Pew Research Center е анализирал данните на Бюрото за преброяване на населението на САЩ, което пък от своя страна е събрало информация от общините през 2014 г., т.е. става дума за реални данни, а не анкета или приблизителна оценка. Така новината, гръмнала тези дни в американската преса, потвърди с конкретни факти засилващо се наблюдение от последните години, че все повече пораснали деца не напускат дома.

Дори в Америка, страната на неукротимия индивидуализъм и безкрайните разстояния, обществото явно се променя.

В действителност в големи части от света хиляди хора на възраст 18-34 живеят с родителите си - заради безработица, недостатъчни доходи или липса на евтини жилища. В някои по-традиционни общества младите така или иначе никога не са напускали масово дома, искат или не искат.

Американските социолози констатират, че представите също се променят.

Един от постулатите на модерното западно общество доскоро бе, че когато децата навършат 18 години или най-късно, когато приключат висшето си образование, те трябва да напуснат дома. Завръщането или продължаването на съжителството с родителите след това се смяташе за временно и необичайно решение, продиктувано най-често от нежелани външни фактори.

Дали обаче временното не е на път да се превърне в постоянно?

Може ли животът с родителите, питат социолозите, да стане новото нормално състояние? При това желано и от двете страни?

Когато периодът между края на детството и започването на самостоятелен живот продължи по-дълго, то той вече се определя с названието waithood или нещо като "време на чакане" на български.

През деветдесетте години на XX век авторката на термина Даян Сингърман анализира ситуацията на младите хора в Египет и установява, че пределът, делящ ги от официалното им влизане в групата на възрастните - бракът, е недостижим за много от тях.

Очакванията на обществото са, че младоженецът трябва да вдигне богата сватба и предложи уредена къща на съпругата.

Това обаче далеч не е лесно в условия на перманентно стагнираща икономика и хронична безработица.

Затова повечето млади хора продължават да живеят с родителите си, дори когато отдавна искат да се изнесат и започнат самостоятелно битуване. Те са хванати в капана на waithood, чакайки да съберат пари, да се оженят, чакайки истинския живот да започне. От тази неблагоприятна ситуация, заключава Сингърман, произтичат много от проблемите на египетското общество.

Макар че изследването е правено едно десетилетие по-рано, изводите му неизбежно насочват вниманието към някои особености на Арабската пролет през 2011 г.

Протестите бяха водени предимно млади мъже, добре образовани, но без постоянна или обещаваща просперитет работа, често с много свободно време. Социално маргинализирани, те излязоха на улиците точно защото се надяваха на по-добър и управляван от самите тях живот.

В анализ BBC наскоро също посочи нежелано дългия waithood като една от причините за популярността на „Ислямска държава" сред групи младежи из Близкия изток и тези, недоволни от живота си на Запад.

Не случайно във втората група влизат 18-34 годишни, принадлежащи по правило към мигрантски и често дълбоко патриархални семейства.

На Запад те нито могат да живеят както техните родители, нито бързо се интегрират.

Икономическата криза също не помага да си стъпят на краката и започнат самостоятелен и уравновесен живот.

От младежи, които доскоро обществото и собствените им семейства не са взимали сериозно, сега те, като бойци на „Ислямска държава", изведнъж всяват страх и се радват на глобално внимание.

Най-интересното в новия анализ на Pew Research Center обаче е, че американските социолози не виждат waithood като напълно негативно развитие, даже напротив.

Както посочи пред обществената телевизия PBS един от авторите на анализа - Ричард Фрай, икономиката не е единствената причина порасналите деца да не напускат дома. Наистина Голямата депресия наруши амбициозните планове на много младежи, току-що завършили висшето си образование. Други са още у дома, защото между ниските начални заплати и изплащането на университетските кредити, които в САЩ стигат космически величини, не им остават средства за самостоятелен дом.

Масовите икономически проблеми, по тезата на Фрай, обаче по-скоро помогнаха да падне обществения предразсъдък срещу живеещия у дома 30-годишен син, отколкото да родят тенденцията. Все повече млади хора отлагат брака, раждането на деца и трайно установяване на едно работно място, все белези на порастването, за по-късно. За да си го позволят, много от тях трябва да разчитат и частично на помощта на родителите си.

В същото време в момента върви и тиха, но осезаема революция в отношенията между поколенията, поне на Запад.

Сегашните 18-34 годишни са близки с родителите си, споделят много, често имат подобни вкусове за музика, книги и храна, ходят заедно на концерти и кино.

Обичайният антагонизъм е заменен с тиха симпатия и сблъсъците между родители и деца са по-скоро временни и несъществени.

Дори масовата култура започна да отразява близостта между поколенията. Спомняте ли си например, че в сериала "Сексът и градът" родителите на четирите героини напълно отсъстваха? Докато в уж продължението му "Момичета", майката и бащата на Хана Хорват почти перманентно се включват в сюжета. Както по всяка вероятност се случва и в живота на авторката на сериала Лена Дънам.

Можем ли да виним тогава и деца, и родители, че когато животът се окаже сложен, те нямат нищо против да споделят компанията си за малко по-дълго от очакваното?

Още повече че в модерните западни общества отчуждението между поколенията е винено за ред проблеми, от късното забелязване на психологични проблеми до постоянния стрес, на който са подложени родителите на малки деца, защото няма кой да им подаде ръка.

Може би сегашните процеси всъщност връщат близостта и баланса в отношенията между много възрастни родители и порасналите им деца.

А що се отнася до waithood в Близкия изток, то по-скоро е симптом на, отколкото причина за, дълбоките обществени проблеми.