Колко живяхте миналата седмица? Странен въпрос, да, но няма грешка. Колко всъщност живяхте миналата седмица? Седем дни, 168 часа, от които горе-долу 56 в сън...? Или отговорът ви по-скоро се доближава до философията „42" - отговорът за смисъла на живота в „Пътеводител на галактическия стопаджия". Ако следваме стила на последния, сигурно повечето от нас биха отговорили: „Живях известно време".
Колко е това всъщност? Известно време от цялото време, с което разполагаме? Дали това не е само онази част, в която се чувстваме „изпълнени с вкусно съдържание", усещаме се „тук и сега", общуваме пълноценно и се свързваме с другите през автентичната си същност? Известно време е и времето, в което сме доволни от това, което сме, имаме или което представляваме в очите на другите.
Известно време са и моментите, в които предпочитаме да се обичаме, вместо да се укоряваме, да се забавляваме, да сме позитивни спрямо останалите, вместо да се въсим на поредния недоволен от живота си тип; както и да виждаме смисъла над общоприетите правила и нагласи за това какво е да си успешен. В собствената си философия на живота. В онази уникална житейска книга за начина, по който прекарваме времето си. За някои тя е роман, за други история, за трети комикс, за някои сборник хумористични истории или поредица разкази с неочакван край ... Никакво значение няма жанрът, няма по-добър или по-лош. Стига сами да сме автори на съдържанието.
Борба ли е животът? Може би. Но не само. И стига да успеем да излезем от клишето за успеха като единствен критерий, по който можем да оценим стойността на собственото си съществуване, ще забележим доста приятни неща между редовете.
Никой не казва да не се стремим към успех и да не преследваме мечтите си. Но какво ще стане, ако спрем да ги „преследваме" и се опитаме просто да ги „следваме". Дали пътуването няма да е по-приятно? И дали себеизмерването по предметно-парично-резултатната скала няма да се трансформира в нещо по-стойностно?
В нещо, което включва критерии, като това доколко се забавляваме, доколко се радваме на малките неща, доколко ангажирани и всеотдайни сме, когато сме с важните за нас хора, и доколко пускаме покрай ушите си нещата и хората, които ни пречат. До това в какъв процент от времето подхождаме с „искам" и „избирам да", вместо с „трябва" и „налага се". Дори в освободеността да пиеш една безалкохолна Zagorka Maxx на обяд или докато караш към морето, без да се чувстваш предател на каузата „без градус няма радост". Защото дори в това безобидно на пръв поглед клише има много войнстваща енергия срещу идеята да бъдем себе си. По всяко време.
Въпрос на убеждения в крайна сметка. И въпрос на това да поставим границата между собствените си вярвания и общопознатите клишета, които ни пречат да прекарваме пълноценно времето си. Тогава само можем да сме на Maxx - каквото и да означава това за всеки от нас. Именно в разнообразието е силата, която бори клишетата. И ни дава по нещо специално по всяко време.
