В момента, в който пиша този текст, вие се радвате на три почивни дни. Сигурно сте планирали да карате ски, да отидете на СПА или да се пошляете из някой мол. Може би спонтанно ще седнете на кафе, ще отидете на кино или ще поспите. Ехеее, ще поспите...
Не съм се наспивала от поне две седмици. В хотелска стая съм, поредната за последните четиринайсет дни, седнала съм на леглото и работя. СПА няма да видя скоро, защото имам четири крайни срока за най-различни работни задачи, като и четирите са в рамките на следващите пет дни.
Ски? Какво беше това? В мол не съм стъпвала от миналата година, пък какво остава за някакъв вид почивка. Иначе се пързалям, де. По тънката ледена повърхност на най-динамичния, несигурен, объркан и в същото време прекрасен работен статут - този на фрилансъра.
Животът преди фрилансърството
Допреди девет години честито се числях към многохилядната армия на т.нар. служители и доволно се наслаждавах на предимствата на това работно състояние. Имаш си твърда заплата, която получаваш по карта в точно определен ден от месеца. Благодарение на това всички банки се надпреварват да ти дават кредити за каквото си поискаш, здравните ти застраховки си текат на собствен ход, имаш си служебна карта или чип за отваряне на важна врата в някоя бизнес сграда.
Там те чака уютът на офисния живот - стая с бюро, което полека лека очовечаваш по свой образ и подобие, ергономичен стол, автомат за вода в коридора и кухничка с кафемашина и хладилник. Приветлив портиер те посреща сутрин и те нарича с нещо мило като "душице" или "сладурано". Чистачката, която от време на време засичаш сутрин, също така от време на време ти носи домашен кекс, а ти даряваш на внучетата й омалелите дрешки на децата си.
В стаята ти може би има колеги, с които толкова си свикваш, че през уикендите даже ти липсват. Напаснали сте си характерите и взаимно премълчавате малките си странности, правите си незлобливи забележки и карате нататък.
Може би си отглеждате цветя - някоя орхидея от офисен рожден ден, стрък гераниум, от който вече всички на етажа имат по една клонка за прихващане, колекция от малки кактуси. Когато работите - работите, но пък в малките почивки вдигате глави от компютрите и си говорите за политика, кино, децата и кой какво ще готви довечера. Проветрявате на всеки час и внимавате на този, дето е най-близо до прозореца да не му духа.
Имате си свои офисни ритуали, първият от които е сутрешното пиене на кафе.
Колегата отляво го пие без захар, колежката отдясно - с мляко, знаете си навиците и толерантно си ги уважавате. Понякога с кафето излизате да пафнете по цигара с някой от другите стаи. В спонтанния пушком се социализирате, а после разказвате за това на колегите в стаята.
Най-сладката част от работата на работно време обаче е обядът. Ако нещо наистина ми липсва от онова време, в което и аз бях служител, то това е онази толкова бъбрива, педантична и сладостна игра на уговорки с кого, къде и какво да си хапнем в обедната почивка.
В този около час и половина в средата на деня се виждаш с приятели, с които иначе все няма кога да се засечете, отскачаш по близките заведения с по-симпатичните колеги или в краен случай си поръчваш храна от някое вкусно местенце.
Дори яденето на пици има определен чар, когато е в офиса. То даже си е вид тийм билдинг! Поръчката прави най-инициативният или най-гладният, който минава лично от бюро на бюро да запише предпочитанията, за да започне сладостното дружно чакане на храната. Когато тя дойде, е нещо като малък празник.
Кухничката в офиса заприличва на кошер, кутиите с храна са пръснати навсякъде, триъгълни парчета пица висят от ръцете на цялата дружина, а времето някак започва да тече по-бързо. Носи се домашен аромат на готвено, останките от храна накацат по бюрата като врабци и офисното общество се пренастройва за следобедното кафе и наближаващия край на работното време.
Работата си върви, червените квадратчета се движат по тройните работни календари със скоростта на времето, а вие чувствате едно такова вътрешно спокойствие и сигурност, една удовлетвореност от ритмичността и тихата нирвана на служебната повтаряемост.
Фрилансърството като повратна точка
Излизането на свободна практика ми се случи по принуда. Докато дишах равномерно сигурния въздух на служебната си позиция, в един миг нещата се разтресоха и хоп - ето ме извън системата! Чао на офиса с кухнята и кафемашината, на душицата портиер и милата чистачка, на колегите с техните рецепти за кексове и манджи.
Сбогом на сигурността и спокойствието, на парите в точния ден, на стабилното здравно осигуряване. Изнасяш се от този свят с едно кашонче канцеларски материали и някой и друг кактус за домашно отглеждане. Банките тутакси спират да ти се радват, ако им поискаш кредит, колегите те съжаляват как ще я караш нататък, а ти дори не си в състояние да го мислиш.
Докато...
Свободата, Санчо...
Докато не си дадеш сметка за всичките негативи на свободната практика, няма как да разбереш позитивите й. Първо те хваща страх. После истерично си смаляваш разходите, потулваш се в дома си и барикадиран там, започваш да мислиш как ще я караш нататък. Търсиш си работа, защото пазарът е зъл и подло ти напомня за себе си със сметки и фактури, данъци и харчения по децата. Постепенно така те обзема паника, че не ти се среща с никого, защото имаш упоритото усещане, че си аутсайдер.
От време на време нервите ти не издържат и си поплакваш. Но и понеже не може вечно да го правиш, някак се събираш.
А събереш ли се, започваш да търсиш работа. Когато си достатъчно упорит, и тя те намира. Радваш й се, разбира се. Всеки малък проект е не само някакво признание, но и някаква сума. Бачкаш и подхващаш нов проект преди да си свършил първия, защото си знаеш, че само на Кари Брадшоу за една колонка седмично във вестник и плащат такива пари, че да носи обувки Louboutin и чанти TOD'S.
Завърташ се полека в нов работен ритъм, в който можеш да работиш отвсякъде, стига да имаш интернет и някакво модерно устройство в ръце.
Научаваш се да нямаш работно време и това започва да ти харесва. В някои дни работиш по двайсет часа, но друг път (макар и рядко) имаш свободата да зарежеш всичко. Научаваш всички кафенета с добър интернет, привикваш да работиш на фона на всякакви шумове - от детски рев, през този на кафе машина, та до вой на излитащи самолети - и с третия или четвъртия по-голям хонорар си купуваш малък компютър с дълготрайна батерия. Честито, с него вече никога не се разделяш.
В чантата си може да нямаш червило или зарядно за електронна цигара, но лаптопа е като байпас за болно сърце - без него си мъртъв.
Да си фрилансър е особен статус вивенди. Само си мислиш, че като не ходиш в офис, няма да ставаш рано - съвсем скоро установяваш, че е точно обратното - ставаш рано, за да работиш и лягаш късно... за да работиш още. Приемаш всяко работно предложение, защото не се знае кога ще е следващото, така че влизаш в ритъма на вечно заетите хора и след година-две се оказваш тотално подвластен на своята ангажираност, която е по-голяма от теб.
Летиш със самолети в нечовешки ранни часове, носиш багаж, който се побира в една дамска чанта и ти е напълно достатъчен за пет дни командировка, трениран си да не забравяш най-важните неща - телефона, лаптопа, зарядните за тях, документите и кредитните карти. Научаваш се на онлайн банкиране, резервираш и купуваш всичко през интернет, ползваш активно социални мрежи, имаш карти за какво ли не, а телефонът ти е пълен с приложения на авиокомпании.
Скоро се сдобиваш с фирма и счетоводител и понеже си "и сам войнът е войн", се превръщаш в шесторъкия Шива.
Пишеш, учиш, преподаваш, четеш, комуникираш, говориш пред хора, говориш си сам. Не заспиваш, пиеш кафета и скоро след тях пиеш вино, но всичко ти се слива в едно. Събираш фактури от всичко, което плащаш, и въпреки това плащаш данъци, по-големи от тези на Лукойл например, защото си много зает да изкарваш насъщния, без да губиш смисъла и удоволствието, вместо да се вкарваш в обичайните тарикатски схеми.
Имаш моменти на тотален бърн-аут. Първоначално не го усещаш, само дето сънят те напуска, а онова бумкане на сърцето заглушава мислите ти.
После се определяш като смъртно уморен. Накрая стигаш до момента, когато в средата на важната и толкова отговорна работа просто ти идва да си затвориш компютъра, за го метнеш през прозореца и на на всеослушание да изкрещиш, че не можеш повече. Не го правиш, разбира се. Защото подсъзнателно си знаеш, че работата ти може да е ден до пладне и после пак ще трябва да се луташ и да се надяваш.
Несигурността вече не те плаши чак толкова много, но и си даваш сметка колко крехко и чупливо е усещането ти за някаква относителна стабилност. Има и моменти, в които даже не знаеш какво да мислиш...
Ама пък свободата...
Свободата да избираш и да бъдеш предпочитан. Свободата да решаваш сам, да отказваш и да създаваш. Свободата да пиеш работното си кафе където и с когото си поискаш. Да обядваш в която точка на света решиш по което и да е време.
Свободата да нямаш нито бюро, нито удобен стол, но да имаш всички възможни столове, хотелски легла, градски пейки, полянки или плажове на света, откъдето да работиш каквото ти харесва. Свободата да спиш като новородено след успешно свършена твоя лична задача и свободата да пробваш неща, които иначе никой никога нямаше да ти предложат.
Свободата да подлагаш на изпитание възможностите си, да прескачаш границите си и да си доказваш ежедневно, че можеш. Ето тази свобода, санчовци, си заслужава фрилансърството! Не знам за вас, но аз моето не си го давам.
