Съпруг-жиголо. Напълно легално

Кен Милър не се страхува да си го признае: той се раздава в леглото, когато има нужда от повечко пари от съпругата си, която изкарва семейната прехрана. Ето неговата изповед, споделена пред сайта Role/Reboot:

Управлението на семейните финанси се промени много през последните 20 години, тъй като от основен доходоносител в семейство на двама работещи, аз се превърнах в "домакиня", която се грижи за четири деца.

Преди двадесет години, току-що "бракувани", и аз и жена ми работехме, а аз осигурявах приблизително 60% от общия ни доход. За мен не беше проблем, не изглеждаше да е проблем и за нея. Всичките пари отиваха в общи сметки и като цяло тя следеше финансовото ни състояние и плащаше всичките ни задължения. Няколко години по-късно доходите й рязко скочиха нагоре и почти се изравниха с моите, но това не доведе до особена промяна на статуквото.

С появата на потомството обаче нищо вече не беше същото

Не мина много време и се роди първото ни дете - и АДСКИ МНОГО неща се промениха. Първо, започнах да работя почасово, а жена ми остана на пълен работен ден; ефектът от това беше, че дялът ми в доходите на семейството стана към 1/4. Второ, въпреки че всичките пари все така влизаха в общи сметки, отношението ми доста се промени.

Ясно съзнавайки, че нашите разходи са скочили, а приходите са спаднали, нямах особена охота да харча за каквото и да е, освен при абсолютна необходимост. Две години по-късно ни се роди още едно дете и аз останах вкъщи за постоянно. Така че финансовият ми принос остана нулев и е такъв и досега.

След като това се случи, моята стиснатост се утежни, въпреки че доходът на жена ми нарасна. Храна? Да, но нищо екстравагантно. Дрехи за децата? Да, ако е необходимо, но нищо крайно. Дрехи за мен? Не, мерси. Затова има рождени дни и Коледа. Също така вече отговарях и за домакинските сметки, така че можех да следя отблизо колективния ни "финансов пулс".  

Вместо да бъда "мъжът в къщата", бях отстъпил финансовото лидерство

Какво се случи? Ами до определена степен, новооткритата ми пестеливост бе нещо добро. Ала тя бе причинена от обезпокояващото усещане, че парите, идващи в домакинството, не са "нашите пари", както винаги са били, а "нейните пари".

В старите ни времена на "нашите пари", когато аз бях основният доходоносител, не съм се замислял за покупката на нови дрехи или ново спортно оборудване. И когато дойде моментът за покупка на нова кола, просто казах на жена ми, проучих офертите и купих. Сега, не повече от 5 години по-късно, в супермаркета откривам, че сравнявам цените на бутилирана вода на литър до третата десетична точка и се съпротивлявам на порива си да купя играчка за жълти стотинки, която децата пищят, че искат.

А жена ми? Тя до голяма степен се държи по начина, по който го правех аз, когато аз бях основният източник на доход. По същото време, когато аз броях стотинките в магазина, тя ме осведоми, че планира да купи нова кола, което и направи няколко седмици по-късно. Без особено суетене.

Трябва да признаем, че това не е грешка на жена ми. Тя беше и все още е много добра в управлението на парите ни. Никога не е подлагала на съмнение по какъвто и да е било начин за какво и как харча. Това просто идваше от моето собствено самовнушение, че не допринасям с нищо.

Когато закъсах за мащабна покупка, изчаках "подходящия момент", за да поискам

Трябва да призная, че действително ми поолекна, след като тя взе колата, но съвсем малко. Истинските моменти на прозрение дойдоха около две години по-късно след появата на третото ни дете.

Сега вече колата ми беше твърде малка, твърде стара и все по-ненадеждна. Време беше за нова. Но времената се бяха променили. Този път не влязох уверено в кухнята и не си декларирах намеренията. Вместо това, използвах оръжието на слабите.

Няколко дни пусках намеци, след което (не мога да повярвам, че си признавам това), помолих за разрешение, след като правихме любов един следобед. Жена ми беше като гръмната: "Естествено, че може!" отвърна тя. "Колата ти буквално се разпада. Пък и как бих могла да откажа при такива обстоятелства?". И двамата се изсмяхме, но ми трябваха още 2 месеца да я купя, като се опитвах тя да участва във всяка стъпка от покупката.  

Какво лошо има да подсладиш харча за теб с малко усърдие между завивките?

Скоро моята балдъза (която ни е много близък приятел) изтърси един коментар, който неволно постави всичко това в перспектива. Докато й показвах новия ми джип и я возех наоколо, тя подхвърли: "Браво бе, пич. Тя изкарва парите, а ти ги харчиш." Това беше.

Въпреки всичките ми усилия да бъда пестелив, всъщност в реалността това не означаваше почти нищо. Всичко беше въпрос на възприятие - и възприятието беше доста очевидно. Не можах да устоя на изкушението да изведа нещата на още по-високо ниво: "Да беше видяла какво направих, за да получа V-8, вместо V-6," й намигнах аз. Тя се засмя, без дори да си представи, че казвам истината.

Така че сега вече съм преживял периода си на стиснатост, когато става въпрос за покупки за семейството. Все пак държа на евтиното, но не ме избива студена пот при мисълта да направя покупка по свое усмотрение, дори и да е лично за мен.

И когато става въпрос за нещо, което искам - нещо скъпо и само за мен, не ми е чужд подходът да търся разрешение и да се опитвам да договоря нещата, подслаждайки ги с малко шампанско, ягоди и омачкани чаршафи. Какво лошо има?