В критическото си изследване "Идеята за Лукс" (1994) Кристофър Бери анализира лукса исторически, тъй като поддържа тезата, че всяко общество се характеризира според разбирането си за лукса. В книгата се показва как постепенно от нещо негативно, свързано с морален упадък, луксът започва да се разглежда като източник на консуматорска радост и удоволствие основно в четири сфери: хранене, защитеност, облекло и свободно време.
Авторът прави и друго любопитно разделение между нужда и лукс: нуждаем се от нещо, заради това, което е (примерно: нуждая се от покрив, от храна и т.н). Луксът е нещо противоположно: желаем нещо, заради това, което вярваме, че е.
Все пак, в лукс е обвит и папският церемониал. Във Ватикана аскетизмът е лично дело и не се демонстрира. Защото положението на висш духовник има своите изисквания. Това се отнася и за кралете. Своенравното и необуздано момиче, което тича из градината, трябва да се стегне в корсет и да се приведе в иконичен вид, когато се превръща в Елизабет I. Сараите и харемите на султаните също тънат в лукс.
Тези съпътстващи знаци, ритуали, аксесоари се наричат инсигнии на властта, земна или духовна
Луксозни могат да бъдат и домовете на Бог на земята - църквите, храмовете и катедралите - от пирамидите до Кьолнската катедрала. Така че луксът и богатството са не само разточителни, но и ограничителни. Зависи откъде се погледне.
Ако обозначим три категории пребиваване или отношение към лукса: 1) Задължение; 2) Наследство; 3) Знак за успех , може ли да се каже, че играта на криеница с лукса е четвърта негова употреба?
Както всяко нещо, произведено от човека и откъснато от духовното си измерение, и луксът подлежи на профанна употреба. Пример са така наречените фалшиви бижута, които заляха света - и никой не гледа на тях като на луксозна стока, независимо че могат да бъдат и скъпи. Те, така да се каже, обозначават нещо отсъстващо, а именно - същинското бижу. Както когато в музея гледаме копие на съкровището, което е в мазето.
Във века на масовото производство и на масовата консумация в обръщение е всичко под една определена категория
Лукс ли е обаче да си построиш голяма триетажна къща край София, но достъпът до нея да тъне в кал, а съседите ти да живеят в бордеи? Лукс ли е жена ти да не може сама да се разходи наоколо, защото могат да я нападнат блуждаещи кучета?
Лукс ли е да отидеш в Париж, в един от най-луксозните хотели и да си поръчваш всички екстри, сякаш се снимаш във филм, за да го прожектираш после пред внуците: "Вижте дядо ви къде е бил"? Лукс ли е да пълзиш с А8 из тесните софийски улици в центъра?
Изобщо еднократният, единичният лукс без минало, без история, с несигурно бъдеще, лукс ли е? Лукс ли е златният Ролекс на митрополита или на президента?
Изглежда, че да, тъй като това модерно битие на лукса е в обръщение. На него се гледа като на нещо, което със сигурност прави човек по-щастлив.
Само че подобен лукс прилича повече на кражба. На скъпозаплатена кражба. Какво да се прави, такова е естеството на лукса: когато е наследствен и дълготраен, когато е по рождение, той не се оценява и възприема като лукс. Когато е случаен, "откраднат", еднократен от категорията "сега или никога", може ли да се нарече лукс Не е ли по-скоро обида? Самообида?
В артистичния свят, както и в този на шоу бизнеса, всяко отклонение от добрата мярка е ексцентричност, криейтив хрумка, подчертана индивидуалност. Диктатори от типа на Дювалие, Садат и Кадафи (по-скоро Чаушеску и по-наскоро Янукович, но той е "преходна" фигура) са в по-специална категория - те приживе се изграждат като фараони, т.е като отвъдни владетели на този поднебесен свят.
Тук и сега
Когато обаче се обърнем към света на политиците в демократическите системи, работата е различна. Днес те са едни от нас - нас, които сме гласували за тях, а утре ..., утре можем и да ги свалим. Дали пък този ротационен принцип в демокрацията, тази временност, не поражда хищническото отношение към лукса? Сезам, отвори се, Сезам, знам, че ще се затвориш. В това се състои и голямата разлика между Али Баба и брат му Касим. Това ни казва и приказката.
Когато богатството стане твое, то също изисква работа, както и всяко друго занимание. Богатството първо се стопанисва, а после е лукс. Ако богатството се консумира, този, който го консумира, не го заслужава и го губи, така да се каже - изяжда го. А това е всичко друго, но не и лукс.
Можем ли да направим извода, че онова, което не е същинско богатство, е просто лукс? Може би да. Защото същински богатият не гледа на живота си като на луксозен, а просто като на живот.
Демонстрации от типа на Марко Милошевич, който серийно унищожава скъпи автомобили в ралита, граничат повече с болест, отколкото с радост от живота. Позлатените бани и частни менажерии на Янукович не се оказаха "доживотни" поради самия начин на възникването си.
Въпросът е какво носи луксът, какво сочи демонстрацията на лукс?
Може би в едни случаи това е залог за по-сигурни старини (единичният златен Ролекс), в други - еднократна доза (да опитам от всичко), а в трета - несръчен и будещ съчувствие опит да бъдем всичко друго, но не и това, което сме.
Но има и една друга страна на въпроса и тя се отнася към политическите фигури. Тук няма да коментираме доколко те се облагодетелстват материално от властта си. Приемаме, че за повечето от тях това е факт. Но защо сметките са скрити в офшорни зони, а същевременно непреодолимо се оказва обратното - желанието да се демонстрира притежанието на луксозни предмети. Оказа се, че слабостта на Путин са часовниците, на Берлускони - вилите, на арабските шейхове - яхтите, на индийските политици - автомобилите.
Може би защото характеристика на съвременния свят е съвместяването на несъчетаеми неща: мандат и яхта, политическа отговорност и сметка в Швейцария, социални теми и хамър. А за поп дивите - пластични разкрасявания.
И всичко за един ден, всичко за три гроша. А казваме, че не приемаме манталитета на циганите. Защо? Те също дават мило и драго за една луксозна сватба, нищо, че е в циганския квартал.
Може би, ако трябва да правим изводи, днес хората знаем все по-малко кои сме и какво искаме, та малко лукс, ако ни падне, защо не?
