В свят на работохолици, изпитващите бърнаут, южнокорейци отиват в 'затвора' да си отпочинат
Сун-уон Кан наскоро е прекарал седмица в единочка от 5 кв.м. Той е оставил телефона си, заменил е дрехите си за тъмносиня униформа, съставена от риза и панталон, и е спал на пода на килия 207.
Той си е пуснал наподобяваща четина брада, получавал е храна през отвор във вратата, представляваща оризова каша, и е използвал тоалетна и леген в ъгъла на килията.
Само че той реално не е лежал в затвора. В пристрастената към работата Южна Корея, това е била неговата почивка.
Жителите на Земята на утринното спокойствие са сред най-страдащите от преработване азиатци. Южна Корея има второто по продължителност работно време в 35-членната Организация за икономическо сътрудничество и развитие след Мексико. Южнокорейците работят 2069 часа годишно, сравнено със средно 1764 часа в държавите от ОИСР.
14-часовите работни дни не са нещо необичайно там, както и 6-дневните работни седмици. Нищо чудно при това положение, че професионалисти като Кан търсят начини да облекчат неизбежния бърнаут.
57-годишният инженер работи средно по 70 часа седмично във фабрика за автомобили Kia и Hyundai в Сеул. Този месец той е бил сред 14-те доброволни затворници, платили 500 000 корейски вона (€375) за седем дни престой в Prison Inside Me, център за медитация в Хончон, планинско селце на два часа път западно от Пьонгчанг.
Там, по думите на Канг, той може да се измъкне от оковите на трескавия корейски живот, като премахне достъпа до външни стимули и се фокусира върху себе си.
"Преработвам се. Това е основната причина да съм тук", казва той с глас, който почти не надминава шепот, в последния ден на интензивна дзен програма, наречена "Портата без порти".
"Сега се чувствам по-освежен. Съзнанието ми е олекнало."
Усещане за "свобода"...
Това е третият престой на Кан в Prison Inside Me, отворил врати през 2008-а. През годините стотици обитатели на "затвора" са постъпвали в него, включително офисни служители, поддържащи домакинството съпруги и майки, както и студенти и ученици в гимназии. Една от програмите е включвала дори 13-годишно момче.
28-те идентични килии имат прозорец, отопляем дървен под, малка маса с дневник, чаен набор, постелка за йога и паник бутон. Въпреки че вратите се заключват отвън, участниците са научени как при нужда да могат да отворят резето отвътре.
Редовните "обитатели" настояват, че въпреки липсата на особени екстри, центърът предостатъчно компенсира това с лечение на духа. Затворническата атмосфера осигурява на Кан нещо, което по негови думи му липсва в столицата.
"Свобода", казва той.
Тази нагласа донякъде отразява иронията на издържания в затворнически център за отдих, казва Джи-хян Ро, съоснователка на Prison Inside Me.
"Заключването в килия-единочка тук не е затвор; истинският затвор е светът навън", размишлява тя.
Комлексът е дело на съпруга й Йон-Сок Куон. Като провинциален прокурор, Куон е работил средно по 100 часа седмично, което е имало и физическо, и психическо отражение върху здравето му.
"Помислих си, че бих се почувствал по-добре, ако съм в единична килия. Поне там няма да има хора или телефонни обаждания от хора, които ме търсят, няма да има цигари, нито алкохол", казва Куон. "Бих бил напълно сам. И вероятно дори такъв престой в "затвора" би ми помогнал да се излекувам."
Така че Куон построил своя собствена версия на затвор. Центърът за облекчаване на стреса функционира като некомерсиална институция, поддържана от организация на име Happiness Factory. Строителството му е струвало 3 млрд. корейски вона (€2.3 млн.), и по-голямата част от това са били собствени средства. Останалите са били събрани от дарения.
"И аз плаках"
Оставени на спокойствие да изживеят наново екзистенциалната си тревожност, "обитателите" на затвора понякога плачат безшумно в килиите си.
"И аз плаках", разказва Ро, която е ръководител на театрална трупа и наскоро е прекарала 24 часа в изолация в една от празните килии на третия етаж.
Изискванията на конкурентния трудов пазар и образование в Южна Корея са създали нация от хора, изпитващи постоянни опасения от икономически срив и трупащи опасни навици. Миналата година е имало серия от медийни публикации за уморени шофьори на автобуси, заспивали на волана, предизвикали фатални катастрофи и провокирали преосмисляне на културата на преработване.
Възрастта и йерархията често влияят на количеството допълнителна работа, която поемат служителите, коментира Бонгсу Джун, виден експерт по трудово право от Сеул.
"Цари култура на уважение към по-възрастните и към по-висшите мениджъри", казва Джун. "Служителите искат да демонстрират лоялност - и да изпълняват това, което е поискано от тях".
Преди десетилетия това се е приемало за необходимост в името на бързия икономически растеж. Но прекалената работа сама по себе си се е превърнала в професионален риск, като й се приписва вината за злини на обществото като спадаща раждаемост и притеснително висок брой самоубийства.
Кампанията за "право на отдих" на президента на страната Мун Дже-Ин, стартирала миналата година, цели да намали работната седмица от официално записания в законодателството максимум от 68 часа до по-приемливите 52 часа. Политиците се пазарят за това дали работната седмица в окончателната версия на закона трябва да включва и уикендите, и обсъждат как да се отчита извънредната работа.
Живот без разсейващи фактори
Технологиите също донякъде носят вина за завишените очаквания към работещите. Някои компании са ограничили употребата на KakaoTalk, най-популярното приложение за обмен на съобщения в Южна Корея. За много потребители чат-услугата се е превърнала в същински воденичен камък на шията, като позволява на работодателите да се свързват с персонала по всяко време.
В Prison Inside Me участниците трябва да се разделят с телефоните си за времето на престоя в единична килия. Много от обитателите на "затвора" приветстват това правило.
"Това е перфектното място за мен", казва 63-годишната Джон-сун Юн, която работи 10 часа на ден, шест дни в седмицата като държи две кафенета на територията на Сеулския университет. "Отдавна търся място, където мога наистина да открия себе си."
За времето на престоя си Юн изпълнява 108 будистки поклони всяка сутрин. Гласът на местния монах се чува ежедневно в килията ѝ в продължение на час от високоговорители, вградени в тавана. Освобождението от света на мигновените комуникации ѝ е помогнало да медитира без разсейване по 4 часа на ден, споделя тя.
Създаването и поддържането на Prison Inside Me е помогнало на Куон да постигне известно удовлетворение от постиженията си. Той иска тази концепция да се разпространи в глобален мащаб. Любопитен факт обаче е, че той продължава да работи като юрист. Не е ли странно да има и втора работа?
Не съвсем, настоява той.
"Вече не работя по 100 часа седмично - ограничавам се", казва Куон. "А това, което ме прави щастлив сега, е да виждам как хората отсядат тук и започват да се чувстват по-добре".
