Когато говорим за национални герои, обикновено става въпрос за всички онези, които са се били за свободата на България и за националния идеал, които са проливали кръв за родината. Атанас Буров е такъв човек. Дори има орден "За Храброст" от Балканската война. И все пак не затова заслужава да го тачим като герой.
Наистина едва ли някой свързва героичното с професията на банкера и политик. Дори напротив - това са образи, които сме свикнали да мразим. Именно в тази си роля обаче Атанас Буров успява да направи за България повече, отколкото цели полокове със смели войници са успявали.
Дори сред видните възрожденци и борци за свобода, които сме свикнали да идеализираме в историята си, се срещат хора с толкова развито чувство за личнa чест и достойнство, за правда и за родолюбие.
Самият Буров произхожда от богато семейство. Богатството идва от копринените буби, които фамилията отглежда от поколения и които докарват големи постъпления. Така до времето, когато родът бил оглавяван от Атанас Буров старши - дядото на големия политик - Бурови разполагали с лихварска къща, цех за производството на коприна, търговски операции с алкохол (вино и ракия) и отглеждали големи количества едър рогат добитък - богатство трупано с поколения на разумно управление на капиталите и смели инвестиции.
Майката на баща му, Стана Бурова, по баща Михайловска, е сестра на изтъкнатия възрожденски деец, борец за църковна независимост и Търновски митрополит Иларион Макариополски, чийто род произхожда от преселенеца Андроник от Грузия. Негов близък родственик, братовчед на баща му, е известният български писател и общественик Стоян Михайловски.
В тази среда Атанас Буров няма как да не получи и най-доброто за времето си образование. Първо учи в родния си град и в Априловската гимназия в Габрово, откъдето обаче е изключен заради участието си в организацията на социалистическа стачка в училището. Завършва като частен ученик и с оценките си от матурите е приет в Сорбоната в Париж, където през 1903 г. завършва политически и финансови науки.
През 1895 г. бащата на Атанас, Димитър Буров, основава в Русе "Българската търговска банка", а покрай нея и свързаните с нея предприятия по-късно ще се оформи и политическата сила -Народната партия.
Делото на Димитър Буров е трябвало да бъде продължено от двамата му сина. По-големият син, Иван Буров, завършва Търговската Академия във Виена, след което работи в „Credit Lyonnais” в Марсилия. След завръщането си в България поема ръководството на Свищовския клон на „Българска търговска банка”. През 1909 г. Иван Буров се премества в София и става член на Управителния съвет на „Българска търговска банка”.
След завръщането си от Париж Атанас Буров също навлиза в банковото дело. Освен това обаче се увлича от политика и журналистика. Активен член на Народната партия, той става народен представител. Политическите си възгледи излага във вестник "Мир".
През 1912 г. започва Първата Балканска война. По това време Атанас Буров е вече оформен и изявен политик от Народната партия. След школовката на Третото ВНС (9 юни - 9 юли 1911 г., приело промяната на чл. 17 от Конституцията), в което е секретар на Бюрото, в 15 ОНС (15 октомври 1911 - 23 юли 1913 г.) е отново секретар на Бюрото, а от 1 февруари 1912 г. и подпредседател на Народното събрание.
Противно на всичко очаквано от един толкова голям политик, Атанас Буров се отказва от възможността да остане на сигурно място в София, а се записва като доброволец в Българската армия - единственият български депутат, който го прави. Малко преди самото избухване на войната той е завършил ускорено Школата за запасни офицери.
На фронта той успява да се изяви, повеждайки атака на нож, която за малко не му коства живота. В битката при Чаталджа поручик Буров се разминава с най-лошото на косъм, когато един турски куршум се забива в металната му запалка в горния джоб. За самата битка е отличен с орден "За храброст".
Именно престоят му на фронта прави още по-болезнена за него националната катастрофа, която идва от Междусъюзническата война.
Той има лошия късмет по това време да е министър на търговията и индустрията в кабинета на Стефан Данев. Привидно хитрия ход на цар Фердинанд да подтикне главнокомандващия на армията ген. Михаил Савов да нападне съюзническите части в крайна сметка се оказва пълен провал, който вкарва страната в първата си национална криза. Буров до края на живота си е убеден, че тези действия на царя с били "престъпното безумие", което лишава България от постигнатото в първата Балканска война.
В едно свое интервю за в. "Заря" година след обявяването на Междусъюзническата война той ще даде бурен и емоционален коментар на събитията:
"16 юни бе последната безумна експлозия на един дълго тъкмен комплот против политиката на отговорното правителство, хвърляне България на въздуха, за да се провали тази политика и да се услужи на интересите на Австрия. Престъпление, непредвидуемо поради своето безумие и поради високото положение на човека, който го извърши.
Има хора и партии в България, които искат да омаловажат и потулят тая дата. Те са или съучастници във великото престъпление, или късогледи политици и дворцови угодници, които виждат, че с това си поведение способстват за едно повторение на тая дата, което тоя път може да тури край на съществуването на България."
Краят на войната е еднозначен - България е унизена и трябва да се справи с огромните политически и икономически проблеми, които ще я измъчват повече от десетилетие. Въпреки това само две години по-късно страната влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. Трагичният развой на войната води до излизането на преден план на Александър Стамболийски, който организира правителство на широката коалиция.
Там Буров също заема министерски пост - министър на търговията, промишлеността и труда. В тази си роля той успява да въведе тежки реформи, които обаче в крайна сметка успяват максимално да запазят българската икономика през войната на фона на всичките репарации и контрибуции, които държавата е задължена да плати по Ньойския мирен договор.
Може би най-значителното нещо, което успява да направи за България, е в един от следващите му мандати като министър, този път в кабинета на Андрей Ляпчев като външен министър.
Там, от една страна, той успява да осигури свежи пари за икономиката от "Стабилизационния заем" (по време, когато никой не е искал да отпусне пари на България), а от друга - да вдигне от държавата голяма част от огромния дълг, наложен от Ньойския мирен договор.
Когато в Обществото на народите в Женева се поставя на дневен ред обсъждането на дълговете на победените държави, Буров полага неимоверни усилия и използва познанството си с тогавашния френски външен министър Аристид Бриан, с който е състудент, за да облекчи тежката участ на България. Френският министър вербува за българската кауза английския представител, а в Женева тежи думата на Англия и Франция.
На 20 януари 1930 г. в Хага се подписват договори за финансовите задължения на България. Те значително да намалят дълговете като изцяло се премахва остатъкът от окупационния дълг, който е 12 млн. златни франка. Репарационният дълг, който възлиза на 1,7 млрд. златни франка също се премахва. Друг транш от същия дълг се заменя с плащания от 11 млн. златни франка годишно при 5.5% годишна лихва и трябва да се плати за 35 години, а условията са сумите да се увеличат, когато икономиката на страната укрепне.
До намаляването на дълга се стига след блестяща реч на Буров, произнесена на френски език. По този повод австрийският канцлер казва: "Искрено се радвам, че и България, към която храня искрени чувства на симпатия и вяра в нейното щастливо бъдеще, можа благодарение на такта, самоувереността и отличната пледоария на нейните държавници в Хага да постигне такива високи резултати, които поставят върху една здрава основа нейното финансово и стопанско заздравяване".
Заради впечатляващото му поведение е предложен от британския външен министър Остин Чембърлейн за член на политическата подкомисия на Обществото на народите и е бил избран.
Това, което си заслужава да се каже за Буров обаче, е, че през цялото време той бил човек на принципите. По време на Втората световна война Атанас Буров е противник на съюза с Германия и на 2 септември 1944 година става министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев, образувано като последен опит да се предотврати нападението на Съветския съюз срещу България. Идеята била да бъдат използвани всички политически връзки и ресурси, с които Буров разполага, за да се осигури възможно най-добра сделка за България.
Кабинетът на Муравиев обаче издържа само 7 дни, а след него идва превратът на Отечествения фронт и комунистите. Самият Буров е срещу комунистите, но като русофил той е демонстрирал многократно добрите си отношения към Русия. При прекъсването на дипломатическите отношения между България и Русия, преди да ни обявят война на 5 септември 1944 г., руският посланик Ларисчев последно си взима сбогом като отива в дома на банкера.
Затова и по много други причини той избира да остане в България, вместо да бяга в чужбина, както му предлагат мнозина. Висши държавници дори го изкушават с идеята за правителство в изгнание, което той да оглави. Той обаче категорично отказва.
До последно вярвал, че западните държави няма да оставят България просто така в ръцете на комунистите. Накрая обаче той се сблъскал със суровата реалност.
Държавна сигурност определя Буров като "идеолог на българската буржоазия". Народният съд го осъжда на една година затвор. За разлика от много други политици той е почти помилван, тъй като гласно се обявява срещу съюза с Германия и помага за излизането на страната от войната.
Помилван е и е освободен в навечерието на изборите през 1945 година. Той веднага се присъединява към опозицията срещу комунистическото правителство. През 1947 година се обявява срещу смъртната присъда на Никола Петков. На 25 октомври е интерниран в Дряново, през 1949 година е изпратен в концентрационния лагер край Дулово.
През 1950 година е арестуван и на 13 ноември 1952 година е осъден на 20 години затвор, след като е признат за виновен по три обвинения – че е работил за „събарянето и отслабването“ на правителството, че през 1946 година е обещавал създаването на чужда военна база във Варна и че е подбуждал „други държави и обществени групи в чужбина“ към враждебни действия срещу България. Присъдата си излежава първо в Шуменския, а след това в Пазарджишкия затвор.
Именно там на 15 май 1954 г. намира смъртта си. Днес в центъра на града има издигнат негов паметник.
През цялата си кариера той се отличава с принципност, политическа мъдрост и липсата на склонност да прави компромиси с вижданията си. Това му печели уважението на съюзници и противници, но също така му носи и ударите на съдбата. Дали е можел да избере по-лесния път - със сигурност и то не само в един случай.
След комунизма името на Атанас Буров излиза от забвението, за да можем да си спомняме за един наистина светъл пример в българската политика.
