В нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. край Орландовци, извън Централните софийски гробища, в изровена от бомбардировките над столицата яма се дава началото на това, което в България е известно като "Кървавият четвъртък" - изпълнени са първите официални смъртни присъди, произнесени от Народния съд, и започва избиването на голяма част от тогавашния елит на нацията.
През деня I-ви и II-ри състав на Народния съд произнасят смъртните присъди на тримата регенти на малолетния цар Симеон II, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941, 67 депутати от 25-тото Народно събрание, 47 генерали и висши офицери. Още същата нощ присъдите са изпълнени.
Около половин година по-рано, на 30 септември 1944 г. Министерският съвет приема единодушно законопроекта на Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея.
Създаването на подобен трибунал за съдене на военните престъпнци е точка в подписаното Московско примирие, което поставя България на страната на Съюзниците, макар и като окупирана държава.
Интересното обаче е, че това примирие е подписано месеци след приемането на въпросния законопроект за създаването на Народен съд. Още повече - съществуването на самия Народен съд влиза в противоречие с действащата към онзи момент Търновска конституция, която забранява да се създават подобни извънредни съдилища. Освен това самото примирие предвижда "Всички фашистки организации следва се разтурят, а лицата, обвинени във военни престъпления, се предават на съд".
Народният съд отива много по-далеч от това. Само "Четвърти състав" на Народния съд от общо 13 се занимава с присъдите на военни престъпници. В останалите 12 са съдени регенти, министри от правителствата, депутати, банкери, общественици, прокурори, съдии, полицаи и д.р.
Така се стига до 1 януари 1945 г. По "Дело № 1" са подсъдими бившите регенти, дворцови съветници, министри и народни представители от 25 ОНС. Тринадесет-членният Първи състав осъжда на смърт принц Кирил Преславски, Богдан Филов (бивш министър-председател), ген. Никола Михов – тримата регенти на България преди идването на ОФ на власт, както и 17 бивши министри.
Мотивите са:
- Излагане на сигурността на държавата и поставяне на народните интереси в опасност;
- Заповядали са действия, нарушаващи обявения неутралитет към СССР, утежнявайки с това международното положение на България;
- Не са изпълнили служебното си положение във връзка с обявената и водена война с Англия и САЩ като не са взели съответните мерки своевременно за предпазване на народа и държавата от материално и морално увреждане;
- Изпращане на наши войски в Югославия и Гърция, за да преследват народоосвободителните войски на тези страни и бездействали, с което са станали причина да се поставят в опасност нашите войски;
- Заповядали и поощрявали убийства, тежки телесни повреди, палежи, изтезания във връзка с водената след 1 януари 1941 година от правителството вътрешна и външна политика;
- Заповядали гонението срещу евреите.
Присъдата над тях е произнесена в 4 ч. следобед на 1 февруари пред голям митинг в центъра на София като делото се излъчва директно по радиото.
От всички подсъдими няма нито един оправдан, а 103 души са осъдени на смърт. На доживотен затвор са осъдени 4 бивши министри (проф. Михаил Арнаудов, Константин Муравиев, Вергил Димов, Руси Русев), 2 царски съветници, 22 депутати, няколко професори и други. Константин Муравиев е единственият оцелял министър-председател на България отпреди 9 септември 1944 г., след като е бил на власт само 7 дни.
Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си.
В мемоарите на царица Йоанна, издадени със заглавието "Спомени", тя разказва за събитията от този ден:
"Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. Алабинска. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: "Помощ", но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: "Не трябва да плачем за нас, а за България". И запя националния химн "Шуми Марица". Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър."
Същата вечер, навързани на вериги, 147 осъдени на смърт политици и офицери са откарани с камиони до мястото на екзекуциите.
На тази екзекуция липсват прокурор, свещеник. Разстрелвани са един по един като първата жертва е княз Кирил Преславски, брат на цар Борис III. Според свидетелства преди изпълнението на присъдите възникват пререкания кой кого лично да разстреля. Именно за княз Кирил е имало най-много желаещи.
Като лекар проф. Александър Станишев – един от осъдените - констатира смъртта на убитите. Последен убиват него - застрелян в тила, докато коленичил над последния разстрелян.
Труповете са съборени в трапа, оставен от бомбардировките, където са заринати със сгурия.
Царица Йоанна обаче разказва, че този опит гробът да остане безименен не сработил и много хора започнали да идват там, да поднасят цветя и да палят свещи в памет на загиналите.
"Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо", пише тя в мемоарите си.
Като единствен начин да спрат тази почит, комунистите правят на мястото бунище - последен опит да се потули паметта на екзекутирания елит на България.
