Мрачен офис, в който мебелите са просто достатъчно – нито повече, нито по-малко. Секретарка няма. Който има нужда от услугите на собственика на офиса, звъни направо на него. А нуждаещи се има, което е добре дошло за самия собственик – Филип Марлоу, частен детектив. Мъж, който като всеки друг се нуждае от работа от време на време, за да има с какво да си плаща сметките и уискито.
Мълчалив, но умеещ да кара хората да говорят. Висок, добре сложен, привличащ жените с леко мистериозния си чар и понякога болезнена прямота. Готов да ги придърпа в обятията си, но в същото време не се повличащ по опитите им да го оплетат в своите мрежи. Не се страхува да се хвърли в бой, когато се налага, но същевременно е и достатъчно умен, за да знае, че юмруците не са крайното решение.
Това е образът, който писателят Реймънд Чандлър създава – първо на страниците на крими списания под формата на кратки детективски разкази, а след това и в няколко успешни романа.
Чандлър, един от всепризнатите царе на кримито, успява с малко думи и ударни диалози да създаде една специфична атмосфера, в която всяко четящо момче да иска да се озове.
Свят на фатални жени, опасни главорези, мистериозни престъпления. И насред всичкия този хаос един мъж, който спокойно отпива от уискито си, докато е замесен в проблеми, които биха накарали друг да скочи през прозореца.
Как се създава идол
Оформянето на този идеал не е лесно за Чандлър, а резултат от сложните процеси в личния му житейски път. Бъдещият писател от малък е наясно с трудностите в живота, когато баща му – алкохолик, разбира се, напуска семейството.
Като младеж Реймънд е бил репортер, където вероятно се е сблъскал от първа ръка с последствията от действията на престъпния свят. После участва и в Първата световна война - отрезвителна доза смърт и разруха, която може да събуди циника във всекиго.
Сключва брак с жена, която е с 18 години по-голяма от него и е майка на негов познат, с когото заедно са се записали за армията.
Професионалния му живот го запраща и зад бюро – като счетоводител, а по-късно и като вицепрезидент на нефтена компания. Това, което му носи уволнение, са безразборните връзки с колежки и собственият му алкохолизъм.
О, каква изненада – Реймънд Чандлър е обичал чашката! Колко необичайно за син на алкохолик, нали? Но може би ако не беше страстта му към алкохола, нямаше да се стигне до този провал в личния му и професионален живот, който го кара да посегне към писането.
Дълго таеният талант си пробива път. След детективските разкази, идва първия роман - „Големият сън“, а с него се ражда и Филип Марлоу.
Реймънд Чандлър - един от майсторите на детективския жанр.
Примерът, който не можем да следваме, а може би не е добре и да се опитваме
Изкушаващо е на един мъж да му се прииска да е като литературния герой Филип Марлоу. Не толкова заради професията му на частен детектив. Това до ден днешен продължава да е екзотика, която едва ли има много общо с писаното от Чандлър. По-скоро заради поведението на героя.
Марлоу е онзи тип, който не се страхува да остане без работа заради голямата си уста. Именно това е довело до уволнението му от офиса на окръжния прокурор на Ел Ей и го е накарало да търси реализация като частен детектив. Една безспорно умишлена аналогия на Чандлър със собствения му живот.
И нещо, което мнозина искат - да могат да се опълчат на шефа си, а ако той ги изгони, да развиват частен бизнес и сами да са си шефове.
Марлоу съзнава, че не е перфектен. Играе шах със самия себе си, сякаш за да покаже постоянната си борба да бъде по-добър. Може да философства за живота, а в следващия да изкара свой събеседник извън нерви с крайно закачлив коментар. Не се страхува да ядоса някого. Не е нито добър, нито лош – той е ефективен, дори когато е обърнал няколко чаши уиски преди обяд. Въпреки всичко има свой собствен морал – ако дадена работа му „намирисва“, отказва да я изпълни, дори парите да му трябват.
Марлоу е прототип на онзи мъж от книжните страници, а по-късно и от екрана, който е „готин“. Не по онзи 90-ски, младежки начин, а по класически, по-зрял такъв. Като Бонд, но не толкова британски лъскав. Той е продукт на средата си и знае как да оцелее в тази среда.
Да следващ този прототип обаче е сякаш непосилно. Вероятно през годините мнозина са опитвали, вероятно и вие сте срещали такива „Мъже“ с главно М. Но не живеем в Лос Анджелис през 40-те години и не всеки има лудия късмет на Марлоу накрая на историята винаги да се измъква жив.
Добрият и лошият пример вървят ръка за ръка
Ясно е, че персонаж, който посяга първо към чашката, вместо към сандвич за закуска, не може да е добър пример за подражание. Но в това се състои сивата притегателност на Марлоу като персонаж – той не е безгрешен, но не моли за изкупление. Той е каквото е – простичко и без увъртания.
В детективските романи на Чандлър обаче място намират и такива образи, в които никой не желае да види. Мастити босове, които години наред са цапали ръцете си с кръв, а сега карат други да цапат своите за пари. Хора, които мислят, че могат да купят всекиго. Наперените им наследници, които се имат за недосегаеми, забравяйки, че един куршум може да секне целият им ентусиазъм. Мазни представители на шоубизнеса, съсипани от алкохол и наркотици, превърнали се в бледо подобие на образа си от екрана.
С малко повече фантазия в тези герои на Чандлър можете да съзрете истински хора, каквито могат да се срещнат дори по софийските улици. Има ги дори здравите момчета, които знаят как да бият, но не и да напишат името си без грешка. О, колко малко са се променили времената.
И колко много са се променили, всъщност. Може би е хубаво, че творчеството на Чандлър не е масово популярно днес, защото това само щеше да доведе до злобна критика от шерифите на политкоректността. Дали заради това как са представени тъмнокожите, дали заради „упадъчните образи на жени“, дали заради прекомерното насилие, което някои със сигурност ще открият.
Глупави и дребнави заяждания, които ще са провокирани само и единствено от различния социокултурен климат, в който живеем. А и в творбите на Чандлър има силни женски персонажи – оправни жени, които могат да се защитят и с пистолет в ръка, ако се наложи. Една от тях дори е толкова смела, че да предложи сама брак на Марлоу... по телефона.
Чандлър и неговият герой Марлоу просто са лица на друга епоха. Може би заради това е по-лесно да им се радваш – не защото са много добри, а защото са носталгията към един по-мъжки свят.
Сценарият на "Синята далия" (1946) носи на Чандлър втората му номинация за "Оскар".
Пиян да си заслужиш номинация за „Оскар“
А и самият Реймънд Чандлър не е кой знае колко добър пример за подражание, както вече стана ясно. Успехът на книгите му го запраща и в Холивуд, където той става сценаристи и дори два пъти е номиниран за „Оскар“ за сценарий - - за "Двойна идентичност" (1944) и "Синята далия" (1946).
Историята около втория е особено любопитна. Заради проблеми със сценария е трябвало Чандлър да измисли нов финал. Той обаче се е сблъскал с липсата на вдъхновението, а стената, която се е появила пред него като писател и сценарист, е изглеждала твърде висока за прескачане.
Накрая е казал на проуцента, че ще успее да завърши сценария само в случай, че отново започне да пие.
Продуцентът се съгласява, сценарият за „Синята далия“ е завършен, а с него Чандлър си печели номинация за „Оскар“. Едва ли е похвална проява, но е успех, който те кара най-малкото да повдигнеш вежди.
Любовта на Чандлър към чашката така и не стихва, а за разлика от своя герой Марлоу той не може да контролира толкова успешно своя алкохолизъм. След смъртта на съпругата му Сиси, Реймънд Чандлър дави мъката си с алкохол. Връзките му с неподходящи жени също усложняват личния и професионалният му живот, а на 26 март 1959 г. той напуска този свят.
Пътят на един от майсторите на детективския жанр завършва в гробище в Сан Диего. Има информация, че е искал да бъде кремиран и положен до съпругата си, но това не е направено. Двамата са „събрани“ през 2011-а, когато нейните тленни останки са преместени до неговия гроб.
Една романтична последна глава от книгата за човека, чието писане ще остане в историята като това, че е като „бърз юмрук в стомаха“.
