Нали знаете онзи виц:
Един мъж се качва на стоп в колата на друг. Возят се. В един момент новодошлият казва:
- Не се ли страхуваш, че може да съм сериен убиец?
- Не - отговоря другият. - Шансът в една кола да има двама серийни убийци е нулев...
Ако трябва да използвам този виц като метафора, то най-вероятно той е звучал като безспирна песен в главата на Ларс фон Триер, докато датчанинът е потърквал ръце и е пишел първата част на "Къщата, която Джак построи". И да, шансът двама убийци да се возят в една кола, освен ако това пътуване не е организирано, е нищожен и Ума Търман е най-доброто доказателство за това. Когато изгледате филма, ще оцените шегата.
Ларс фон Триер прави притеснително кино, което ме плаши по две причини. Първата е, че някой някога може да ми причини тези неща. А втората, че аз бих причинила същото на някой друг. Второто е по-ужасно.
Представям си се спретната в изгладен костюм, с широка усмивка на лицето, с очила с рогови рамки, за да изглеждам по-умна, как говоря словохотливи глупости на някоя недоверчива домакиня, която с неохота ме пуска в дома си, за да може минути по-късно аз да й сваля лицето.
Аз съм Джак. Тихият психопат нарцисист, който става все по-нагъл и безбожно изобретателен в процеса на своето порастване и приемане на природа си на сериен убиец. Джак обича да убива. На него убийствата му носят такава неподозирана наслада, каквато на хората им носи сексът. Между другото, Джак не прави секс. Поне не в конвенционалния смисъл на думата. Неговите сексуални наченки са изразени по друг начин.
Не, Джак прави изкуство. И сексът е изкуство, Ларс фон Триер знае това най-добре, но изкуството на Джак се сравнява с това на Гоген, Моцарт, Рембранд, новатори в своите области и други велики мъже, постигнали големи дела. Джак е артистът, публиката и критикът на своето изкуство.
Той е Mr. Sophistication, както сам се нарича, и макар безмълвният и безименен народ, тих участник в този филм, да има бегъл поглед към онова, с което Джак се занимава, те не разбират нищо. Защото са плебеи. Той е по-умен. Знае какво обича и го прави с удоволствие, а после го покрива с кръв.
Казват, че да познаеш и да приемеш себе си такъв, какъвто си, е висша форма на духовно порастване. В този смисъл най-злият и софистициран персонаж, създаден от Ларс фон Триер до този момент, а именно Джак, е постигнал онова, което малцина са успели. И този филм е неговата история...
Подобно на останалите филми на Триер и този има няколко степенна структура, която има нисък старт, ескалира до средата си, а после е наблъскана с повторения на вече изказаното, доказателства в правотата му, символи и метафори, обобщения и генерализиране, наслада от шока, обяснение на някои недоизказани неща и триумфиращ финал.
"Къщата, която Джак построи" е съставен от шест части. Началото е дадено с диалог в тъмното, тоест на черен фон, а участници в него са Мат Дилън – с плътен хриплив, притеснително секси и спокоен глас, и Бруно Ганц – безпардонен, нагъл, като човек, който знае повече от теб, с ярък акцент. Диалогът им напомня вица в началото, а вашата задача е да познаете кой е убиецът и кой стопаджията... Или май беше обратното? Разговорът бързо минава в изповед.
Джак избира да разкаже шест отделни случая, от общо над 70, за да илюстрира злото в себе си, импулса, нуждата да причинява болка и по този начин да направи обзор на живота си. Върдж, както е името на персонажа на Ганц, умело го води из коридорите на собствените му мисли и ситуации, за да го докара, като истинска хитра лисица, до точката, в която Джак да усети надеждата, че може да се измъкне ненаказан. Защото надеждата е парализираща.
Действието, окъпано с насилие и безумни диалози, които служат само за фон на микро разговорите, които се водят паралелно, носи поука за всеки, освен за Джак. Историята е метафорично илюстрирана от мечтата за перфектната къща, в която той ще живее, докато сее смут. Подобно на всеки гениален архитект на собственото си творчество, Джак никога не е доволен от резултата и продължава напред с пълна сила. Той е перфекционист и новатор в изкуството наречено по най-глупавия и прост начин – убийство.
Неговото израстване и успешно измъкване от органите на реда, които играят само фон на тази епохална оперета за злото, започва трудно и тромаво, но завършва с наглост и егоцентричното усещане, че е Бог в тази мини вселена, наречена негов живот. Началото е дадено с Ума Търман, която е бъбрива глуповата дама, чийто череп е разбит с крик (иронично на английски думата е jack), тя е последвана от Сиобан Фалън Хоган, Софи Грабьол и Райли Кийгън, като пейзажът е изпъстрен и с няколко безименни мъже.
Начинът, по който Ларс фон Триер е склонен да наранява и по този начин да възхвалява жените, е онова, което винаги ме е докарвало до възхита. Част от жените тук губят лицето си, а други гърдите си. Голяма част от тези неща са показани. Едно пате губи крака си, а едно дете половината си череп.
Границите на насилие са толкова големи, колкото границите на човешкото въображение. Ако можеш да си го помислиш, значи някой някъде може да го направи. В случая Джак е този някой, а Мат Дилън поема образа му и го мачка като мека глина в ръцете си. Мат и Джак са перфектната симбиоза на архизлодея, който носи костюм и очила през деня, а вечер реже гърди, унижава жени и се надсмива над глупавото общество, което не вижда под повърхността. Джак е обратното на фразата "what you see is what you get". Отвътре той е много по-интересен и сложен, и ние успяваме да надзърнем в неговата душа и терзания от хирургическия разказ, който той ни представя под формата на изповед.
Повечето хора запознати с творчеството на Ларс фон Триер няма да останат особено изненадани нито от структурата, нито от сюжета на този филм. Ларс е в топ форма. Работил е неуморно, докарал е до лудост и, вярвайте ми, физическо изтощение актьорите си, за да получи този резултат. За него си е струвало, за мен също.
За голяма част от хората, като тези от фестивалите, на които "Къщата, която Джак построи" беше показан, това ще е ненужна претенция с ненужно насилие. Предполагам това зависи от количеството насилие, което може да понесете за 2 часа.
Метафорите от картини, музика, стари филми на Триер, документални кадри от Третия Райх и прочие, за някои неуместни визиуални илюстраци, всеки може да прочете по свой си начин. Те са там, за да могат да допълнят както претенцията на Триер, която е голяма почти колкото егото му, така и тезата, която иска да изложи.
Всеки е склонен на убийство, стига да разполага с подходящите средства, обстоятелства и да знае, че ще му се размине. Само Джак убива, а после мисли за останалите неща. Не, защото може, а защото иска. И този импулс е по-силен от всичко друго за него. Като светлина на улична лампа, която те огрява централно и показва най-грозните ти черти.
– Мога ли да те попитам нещо, Върдж?
– Не съм сигурен, че ще успея да ти отговоря. Но ти продължи, само не очаквай, че ще ми кажеш нещо, което не съм чувал преди...
Разказът на Джак започва и свършва с този диалог и той е смислен и в двете ситуации. Неговата къща е голяма и неметафорично казано пълна с трупове. Тя е отворена за всеки, който пожелае да влезе. Излизането е трудно, но не е ли така с повечето окъпани в кафяво, пот и човешки течности ситуации, в които доброволно влизаме и плуваме?
