Дори и децата в детската градина ще ви кажат, че „То" на Стивън Кинг е шедьовър. Може и да не сте чели нищо друго от Кинг - от „Кери", през „Гробище за домашни любимци", до „Нощна стража". Но „То" е абсолютната класика, която ще остане във времето и пространството и ще се рее, когато всички нас вече няма да ни има.
„То" е бижуто в короната на своя автор. Кинг така и не успява да се надскочи.
Книгата излиза през 1986 година, когато Кинг вече е суперзвезда в хорър литературата. По онова време освен писане, авторът консумира и тонове кокаин и алкохол. Почти всичко, писано през 80-те години, бележи най-наркотичните дни на автора, миришещи на скъп алкохол и окъпани в бяло на прах. „То" не прави изключение, но това не означава, че е по-малко шедьовър. Даже можем да кажем, че зависимостите са изострили перото на своя консуматор.
Началото на 90-те е период на провал в живота на Кинг - „Томичукалата" така и не постига успеха, който авторът иска, а самият той тепърва излиза от кокаиновата приказка, в която сам се е набутал. Това е и периодът, в който първата адаптация на "То" става факт - един забележителен и важен момент за кариерната на "Краля на ужаса".
„То" е огромна книга, разделена в две части, която побира в себе си много митология и изключително качествен, наситен с детайли, символика, насилие и кръв свят. Романът прескача в миналото и настояще като пинг-понг топче и разказва с приятна кървава наративност за проблемите и травмите, както на своите персонажи, така и на своя автор.
Най-важният елемент в „То" и до днес си остава клоунът Пениуайз.
Който не се страхува от клоуни, значи има някакъв проблем или никога не се е сблъсквал с творчеството на Кинг. Символът на веселието, забавата, смешките, безгрижието и безсмъртието, което детството носи само по себе си, биват облечени в клоунски дрехи и обезчестени със замаха на мачете.
Пениуайз е зъл, страшен, гнусен и перверзен. Той е извратено създание на най-големите ви страхове. Той е най-големият ви кошмар. Той е клоунът, който не искате да срещате никога. Той обаче не би имал проблем да си поиграе с вас.
Много зрители и критици са се опитвали да разгадаят образа на Пениуайз през годините. Какво символизира и какво значи за своя автор. Но както пише самият Кинг: „Аз пиша за нещата, които са основи, те са част от мен." Всеки нека го разбира, както иска.
Първата адаптация на „То" не успява да побере цялата митология и култ, които романите носят в себе си.
Кинг разказва историята приятно и точно, пълен е с ужаси и с един от най-великолепните и страшни клоуни в историята на киното, но е пестелив. Страхлив е. Все едно се плаши да стигне по-далеч в онова, което му е дадено и затова се ограничава до това, което добре познава. Може би е важен и фактът, че филмът, разделен в две части, в крайна сметка е правен за телевизия.
При все това и до днес първият „То" е нещо като модерна класика за почитателите на жанра и бележи най-епичното актьорско изпълнение в кариерата на Тим Къри, чийто Пениуайз още кара някои от нас да се подмокрят, не в добрия смисъл на думата.
От този петък седмото изкуство може да се похвали с нов клоун. С нов ужас. С нов страх, за който да проверявате вечер под леглото.
Когато си шедьовър, заслужаваш да те филмират на голям екран. Заслужаваш да изглеждаш и звучиш като милион долара, че и отгоре. Навръх 70-тия рожден ден на своя автор, „То" излиза по кината. Тази година определено е годината на Кинг и появата на „То" е финалната панделка на кървавия подарък за феновете.
„То" от 2017-а е по-добър от „То" от 1990-а. Не само заради големия период от време, който е минал или заради големия скок в бюджетите, популярността на Кинг или бомбастичните ефекти...
Новият „То" си позволява свободата да раздели книгата в два отделни свята. Позволява си да вкара повече насилие и да изплаши своите зрители. Да им опъне нервите, за да види докъде могат да издържат.
Още с първоначалната идея за нова адаптация на романа, която датира от 2010 година, „То" носи след себе си опашка с проблеми.
Първоначалният сценариен екип сменя облика си прекалено бързо. Студиото има проблем с насилствената тематика и иска да направи филма малко по-комерсиален, на техен език това означава „по-гледаем в по-широки кръгове от хора". Иска да го ограничи в една част, а не в две, както е редно да бъде.
Малко по-късно се сменят режисьорът, както и актьорът, който трябва да изиграе Пениуайз. Казано кратко, ако някой следи проекта от 2010-а и очаква нещо от онова, което си е представял тогава, то е редно да знае, че ще бъде разочарован.
Новият „То" е повече хорър от първата си телевизионна версия, но по-малко история от книгата си. От Пениуайз, през бандата на Хенри Бауърс, до клуба на Загубеняците всички елементи са там, изпипани до безпаметност и с математическа точност, но на моменти сякаш дълбочината отсъства. Може би, защото Кинг наистина си е поиграл да създаде романа с най-много и най-пъстри персонажи.
„То" и неговият свят - от малкото градче Дери, през кървавите откъснати крайници, ярко сексуалните елементи, присъстващи в единствения женски персонаж Бевърли и в част от проблемите и травмите, които останалите момчета имат, са вдъхновение за модерната поп култура и до днес. Те са застинали във времето и пространството в едни романтични лета на 80-те години и се носят като капсули за модерно вдъхновение с щипка носталгия.
Като повечето адаптации по книги обаче и този „То" се спъва тежко на някои места.
Той така и не успява да задълбочи онази лепкава сладост и страх, които светът на Кинг носи в романите си. Макар да се придържа много по-строго към сюжета на книгата.
В първия филм, дълъг точно 135 минути, ще видите познатите ви сцени много по-брутални и по-пищни, с много повече хорър елементи, отколкото предишната адаптация си позволява, но за сметка на това може и да останете с чувството, че на някои места историята ви е спестена за сметка на ужаса.
Другата спънка на „То" е нуждата от фабулна композиция, когато още в своя книжен оригинал той разполага с фугатна. Скоковете във времето от минало и настояще, връщането напред-назад из живота на персонажите, научаването за ужасите им в умерени дози, пропити с много детайли и подробности, от които често читателя ахва, тук са приведени до строга и систематизирана фабула.
Принципно „То" разказва за детските и възрастни години на своите персонажи, като прави постоянен паралел между случки, мечти и ужаси. Първият филм спазва тази структура. Този - не.
„То", който ще видите сега, ще ви разкаже историята само на децата от клуба на Загубеняците и тяхната битка с Пениуайз. Трябва да почакате поне още 2 години, за да научите онова, което ще се случи с тях, когато пораснат.
Въпреки тези леки забежки и малкото опростяване на нещо, което изначално трябва да е доста сложно, „То" е чудесен хорър.
Той е повече кръв и ужаси, отколкото роман, но това не винаги е минус. Най-готиното нещо в него е неговият каст - децата са великолепни, средата е великолепна, а ролята на Пениуайз лепва на най-малкия брат Скарсгард - красивият русокос Бил - като помпон на клоунски костюм.
В обощение мога да кажа, че „То" е кръв, крайници и дъх на секс, много ужас и по-малко митология от света на Дери. А Пениуайз все така е клоунът, от когото се напикавам.
А вие? Страх ли ви е?
